Колко любопитно.
Публиката оценява, че Андрю въобще не заслужава подобна преданост, но всички са потресени. Като изключим грозните вопли на Сузи, в студиото цари гробна тишина — муха да бръмне, ще се чуе.
По лицето на Фай се стичат сълзи.
— Не си ли трогната, Кас?
— Да, очарована съм — всички без изключение горко ридаят. Това се казва телевизия. Какво следва?
Тя ми връчва сценарий.
— Интервюта за следващото предаване.
Запътвам се към залата, където разпитваме бъдещите участници, разгонвайки с появата си няколко момичета от редакцията, които се тълпят пред вратата и се кикотят.
— Какво им става? — обръщам се към Фай.
— О, не знаеш ли? Господин интелектуалецът се оказа гръцки бог.
— Дребен и трътлест?
Но като отварям вратата и виждам Дарън, от сарказма ми не остава и следа. Разбирам защо Маркъс се чувства несигурен. Запознах се с него тази сутрин. Симпатичен човек. Доста интелигентен, по-интересен от повечето мъже, прилично изглеждащ и извънредно богат. Очевидно обожава Клеър. Тя си дава сметка, че това е добра оферта, и вероятно на свой ред също го обожава. Във всеки случай, като изключим личното ми убеждение, че при възможност всеки би кръшнал, Дарън е умопомрачителен мъж.
Той е висок — почти един и осемдесет и пет — и има дълга, по цигански чуплива коса, която му стига до брадичката. По принцип не си падам по дълги коси. Защото обикновено дългата коса върви ръка за ръка с гардероб, състоящ се изцяло от дънки, и колекция от албуми на „Мийтлоуф“. В настоящия момент обаче единственото ми желание е да заровя пръсти в къдриците му. И не само това, ами да го тръшна върху дървеното си легло в стил деветнайсети век с марката „Конран“. Има широки рамене, строен торс с тесен ханш и най-привлекателния задник на света. Облечен е със светлосив пуловер и износени дънки „Ливайс“. Необходимата доза усилие, без да изглежда надут. Очите му са огромни, тъмнокафяви, обрамчени с възможно най-зашеметяващите мигли — като на Бамби. Най-очарователна е усмивката му. Има най-нахалната усмивка, от която сякаш засиява цялото му лице. Очите, страните, дори ситните бръчици.
Жесток пич.
За миг изгубвам ума и дума. Не зная какво да кажа, какво да направя и как да застана. Целият ми здрав разум, трийсет и три годишният ми житейски опит и дори най-елементарната представа за възпитание тутакси се изпаряват. Да открия правилната фраза, ми се струва като да изпълня бънджи-скок от… Господи, дори не се сещам къде се провеждат бънджи-скокове! Мозъкът ми е съвършено изпразнен от съдържание. Младежът ми се усмихва и в ушите ми сякаш звънва музика, което е такова клише, че ми иде да се гръмна. Зърната ми щръкват, което е грозна измяна. Личи ли си? Буквално ми потичат лиги. Абе я се стегни, да те вземат дяволите, заповядвам си мислено.
— Йокаста Пери — уверено заявявам с тон, който иде да покаже, че нямам никакво намерение да се прехласвам по страхотния му фасон и съм напълно непроницаема. Което пък е чиста измишльотина.
— Йокаста, какво едипово име — усмихва се, поема дланта ми и крепко я стисва. Смаяна съм, но не от силата му, а от забележката. — Йокаста или Кас…
— Кас — потвърждавам. Този тип да не е медиум?!
— Дарън Смит.
— Зная. — Посочвам папката със записки, в които са упоменати всички подробности: телефонен номер, адрес, рождена дата. Питам се дали не е време да разширим въпросника с някои по-интимни подробности, например любима сексуална поза, от коя страна на леглото предпочита да спи и пр. Мислено се ощипвам. Той е чисто и просто мъж. Бързам да се съсредоточа върху недостатъците му. И двамата трябва да сме наясно с тях. — Даз или Даза? — усмихвам се ледено.
— Дарън — отвръща той, но с нищо не показва да се е обидил. Питам се дали осъзнава, че се опитвам да се държа грубо. Не изглежда глупав. Ухилва се. С подобни зъби биха се гордели и семейство Озмънд30. Как е възможно човек да е толкова красив?
— И така, Дарън, да се хващаме за работа.
Настанявайки се до него, случайно го докосвам с коляно. Искрата от допира пронизва панталоните ми „Джоузеф“ като мълния. Дори потръпвам. Протягам треперещи ръце към чашата с вода.