Сетивата ми са изострени до крайност. Усещам мразовития нощен въздух, който не просто пощипва кожата ми, а едва ли не притиска ледени длани към челото и раменете ми. По моста „Чаринг Крос“ преминава влак и релсите потракват. Мостовете и тротоарите са призрачни очертания от мигащи светлинки. Като детска картинка от точки за съединяване, само че за възрастни. Чувствам метален вкус в устата си. Надушвам миризма на свежа пот и на нещо застояло от месеци. В първата се примесва ароматът на афтършейва на Дарън. Буквално плакне ноздрите ми. При вида на мечтателите, които безцелно се мотаят около Нешънъл Филм Тиатър, потънали в носталгична забрава или зареяни в празни надежди, неодобрително цъкам с език.
— Виж ги само — просъсквам презрително. — Вместо да си поразмърдат задниците и да направят нещо истинско.
За моя най-голяма изненада Дарън се смее.
— Само това ли виждаш?
— Да. — Обхождам с поглед уличните комедианти и псевдо-интелектуалците. Хора, изпитващи по-голямо удоволствие от гледането на пиеси за живота на други хора, отколкото от живеенето на своя. — Ти какво друго виждаш?
— Я се вгледай по-внимателно. — Поставя ръце на раменете ми и ме извръща с лице към тълпата. — Човек трябва да изследва нещата от колкото се може повече гледни точки. И да си ги представя по всевъзможни начини. Вгледай се сега по-внимателно и се опитай да видиш тези хора в друга светлина.
Взирам се отново и забелязвам на площада тълпи от хора. Някои пият кафе от кафенетата на театрите. Други са наобиколили уличните музиканти. Трети спорят за нещо или оживено разискват току-що гледаната постановка. Четвърти страстно се целуват. Свивам рамене.
— Не виждаш ли десетки хора, които се забавляват, самоусъвършенстват се и се радват? Човешко множество, тръпнещо от радостно оживление само поради факта, че съществува?
— Не.
— Опитай пак. Гледай по-внимателно — упорства той.
Уличен музикант свири на цигулка. Старецът изглежда поне на двеста години, има дълга бяла брада. Изпълнява „Пролет“ от Вивалди. С нежелание подхвърлям монети в опърпаната му шапка. Талантлив е. Леко привежда глава да ми благодари — жест, изпълнен с много повече достойнство от един обикновен поклон. Дарън ми се усмихва. Аз отвръщам на усмивката му.
Прекосяваме реката и се насочваме към метростанция „Ембанкмънт“. Претъпкано е. Огромна тълпа пияни хора с костюми и пияни хора с дрипи. Различават се единствено по доходите си. Дарън си проправя път сред малоумниците и мародерите към автомата за билети. Купува два. Моят е за източната част на Лондон, а неговият — за южната. Ще пътуваме в различни линии в различни посоки.
— Можеш ли да се прибереш сама?
— Естествено. Използвам метрото открай време. — Което е чиста лъжа. Обикновено пътувам с такси, но ако си призная, ще се наложи да обяснявам защо изминах цял километър до станцията. Което пък е напълно необяснимо, дори за мен самата.
— Е, много се радвам, че се запознахме, Кас. Вечерта беше много забавна — заявява Дарън, спира и се обръща към мен.
— Обзалагам се, че едвам си ме изтърпял.
— Нищо подобно. — След кратко колебание додава: — Тъкмо напротив.
С облекчение се усмихвам до уши и отсичам:
— Е, всичко хубаво тогава.
— Всичко хубаво.
Никой от двама ни не помръдва. Изведнъж ситуацията много заприличва на раздяла след романтична среща. Ще ме целуне ли? Или ще ми подаде ръка? Той се навежда към мен и тъй като за миг ми се струва, че има намерение да ме целуне по бузата, внезапно отмествам глава. Оказва се обаче, че явно е имал намерение да ме целуне както трябва, но поради неочакваната ми маневра устните му срещат страната ми между брадичката и обицата ми. Подскачаме като ужилени и Дарън закрачва към бариерата. Няма никакво съмнение. Напуска живота ми завинаги и се завръща при своите дървета.
А в настоящия миг ми се струва, че няма нищо по-съкрушително от това.
Нежеланието ми да се разделя с него трябва да се дължи на количеството изпито вино. Нима не е така? За Бога, страхувам се, че това не е единствената причина.
— Дарън! — Викът ми прорязва тълпите и сякаш само това е чакал, Дарън мигновено се обръща и се втурва към мен.
Отвеждам го встрани от оживената спирка, към реката. В главата ми се оформя план.
— Ако не друго, трябва поне да изглежда, че съм направила всичко възможно да те привлека да участваш в предаването.