Не очаквах от думите му толкова да ме заболи.
Поглеждам го — прекрасен е. Уличните лампи се отразяват в речната вода. Отражението сякаш осветява лицето му отдолу. Прилича на ангел. Усмихва се и изглежда убийствено секси. Прилича на дявол. Досега не съм виждала толкова сложно и толкова омагьосващо същество. Давам си сметка, че на всяка цена трябва да продължа да играя ролята на непоносимо цинична кучка, но вероятно ще ми бъде неимоверно трудно. Тъкмо решавам, че няма да се отпускам нито за миг, когато издайническият ми език изтърсва:
— О, я престани. Като си толкова печен, защо не ми покажеш как става? Съмнявам се да успееш.
Хвърлям предизвикателството и нагло се ухилвам. Но и сама не си вярвам.
9.
Имаме среща на гара „Кингс Крос“.
Забелязвам Дарън още щом слизам от таксито. Изпъква сред тълпата като маяк. Което всъщност не е толкова удивително, тъй като освен него на перона има само проститутки, просяци и жители на околните градчета, пристигащи на работа в града. Отивам при него, той грабва багажа от ръцете ми и ме целува по страната. Става ми приятно. И едва не изгубвам присъствие на духа.
— Изглеждаш чудесно — смотолевя и се усмихва одобрително.
— В тези вехтории?! — свивам рамене.
„Тези вехтории“ всъщност са тоалет, постигнат след деветчасово ровичкане из гардероба на Иси и моя собствен. Крайният ефект ми допада. Представлява комбинация от рокшик и кънтристил. За разлика от Иси, която хранеше известни съмнения, мисля, че ще свърши работа. Тя твърдеше, че струващата шестстотин лири кожена пола надали е най-подходящото облекло за вихрена обиколка на Северен Йоркшър. Пренебрегнах съвета й — така де, тя не чете модните списания. Освен това през цялото време ми натякваше, че ще ми е студено с пуловерче с къс ръкав. Обясних й, че в момента ръцете ми са в отлична спортна форма и затова трябва да ги показвам колкото е възможно повече. Тя въздъхна и натъпка в сака ми поредната жилетка. Сега съм й благодарна, защото на перона духа пронизващ вятър.
Иси доста ме изнерви, докато си събирах багажа за тази крайно наложителна служебна командировка.
— Северен Йоркшър, колко романтично — каза. — Това не е ли родното място на сестрите Бронте?
— Така ли? Аз пък мислех, че са от Ланкашър. И не бяха ли останали стари моми до смъртта си? — правя се на невежа. — Пък и ще ходим на гости на семейството му. Да си чувала за романтични семейства?
Иси ми припомни за онзи тип, с когото се бе запознала на Нова година у майка си. В отговор изтъкнах, че той така и не й се обади.
— Тогава къде си тръгнала, щом смяташ, че ще бъде толкова зловещо?
— Нали ти обясних, Иси, трябва да накарам този човек да участва в предаването. Това е въпрос на професионална и лична чест.
— Само на чест ли? — И аз цяла вечер си задавам все същия въпрос.
— Както ти казах, ако приеме, ще излезе страхотно предаване. Ще затвори устата на неколцината досадници, които упорито продължават да ни критикуват.
— Тоест, правиш го само заради страхотното предаване и нищо повече? — Иси май не ми вярва. Признавам, че Дарън е интересен, забавен и абсурдно привлекателен. Признавам също така, че ако тя беше хукнала на другия край на света да гостува на семейството на някой мъж, щях да си помисля, че си пада по него. Но това не важи за мен, нали така? Аз го правя единствено и само за доброто на TV6.
— А за какво друго? — питам и напъхвам в багажа лилавите си обувки с отворени пръсти от „Маноло Бланик“. Щях да съм й крайно признателна, ако беше предложила някакъв отговор на въпроса ми, но тя мълчаливо се въси.
— Изглежда, няма почти никаква надежда да го накараш да размисли.
— Откъде знаеш, може пък да има. Да не забравяме, че прие да замина с него.
— Да, питам се защо. Харесва ли те? Най-вероятно.
— По-скоро се блазни от възможността да опита да спаси душата ми.
— Господи! Той пък съвсем няма изгледи за успех — смее се Иси, докато ме изпраща до чакащото такси.
Да, Иси не спря да ми къса нервите.
— Взел съм ти билет. Бързо, влакът вече е на перона. На трети — ще трябва да тичаме — настойчиво ме подканя Дарън.
Макар да ни предстои да изминем (едва ли не) десетки хиляди километри до Шотландия, съгласно разписанието ще пристигнем в Дарлингтън след два часа и половина. Звучи ми невъзможно, но Дарън ми обяснява, че линията е електрифицирана. Още не мога да повярвам. Ами пословичният сняг, който замръзва върху релсите не както трябва, и есенните листа, които затрупват линията и блокират цялото железопътно движение, както в онзи прословут случай преди няколко години? Сърцето ми пада в петите. Дори ако по силата на някакво чудо влакът пристигне навреме, двата часа и половина ми се виждат като десет и половина. За какво ще разговарям с Дарън? Снощи в ресторанта беше много приятно, но алкохолът се лееше в изобилие. Сега обаче, на безпощадната дневна светлина, започвам да съжалявам, че доброволно пожелах да го следвам. Зная, че няма почти никакъв шанс да го убедя да участва в „Секс със екс“. Най-вероятно съм тръгнала за зелен хайвер! Как ще оцелея извън Лондон? И как ще се справят колегите ми без мен? Ще приеме ли Бейл аргументите ми за неотложността на заминаването? На всичкото отгоре пътуването с морализаторски настроен филантроп няма нищо общо с представата ми за приятно прекарване на времето. Бил той и дяволски привлекателен.