— Значи се познавате от доста време, така ли? Може би просто не съм обърнала внимание, когато е станало дума — вмята госпожа Смит.
Много се радвам, че нямам нищо общо с този човек — семейството му явно притежава кошмарния навик да се бърка най-безцеремонно във всичко. Очевидно са на мнение, че никой не заслужава „техния“ безценен Дарън. Представих си как след някоя и друга година госпожа Смит и Сара изпитват бъдещата му невеста умее ли да пере така, че бялото пране да блести по-ослепително от сняг. Смразяваща мисъл. Сигурно ще трябва да положи и изпит по сладкарство, преди да й го отстъпят. Горката Шели, как ли са я нападнали, когато Ричард я е довел да им я представи? Поглеждам я, очаквайки да видя въдворената опърничава девица от фантазиите си. Тя ми се ухилва жизнерадостно, най-безцеремонно изритва едната котка на пода и се настанява на мястото й.
— Разкарай се, Таби.
Хммм.
Шарлот пристъпва към въпроса без заобикалки, което обаче е простимо, тъй като все още я обличат с костюмчета с Мечо Пух.
— Ти гаджето на Дарън ли си? — пита без предисловия.
— Ъъ… не съм. — Знаех си, че рано или късно ще ме попитат, тъй че защо се изчервявам?
— Аха — безучастно отвръща Шарлот, а останалите просто се озадачават. — А ти имаш ли си гадже?
— Не. — Ако знаех, че ще бъда подложена на подобно унижение, никога, за нищо на света не бих дошла тук.
— Горкичката — продължава Шарлот, — аз пък си имам. Казва се Алън Баркър и ми пее. — Усмихвам се окуражително. — Аз съм на шест години и половина — продължава малката. — Луси е на четири. Бен си е още бебе. Още няма две. Ти на колко си години?
— Не се дръж невъзпитано, Шарлот. Некултурно е да се пита една дама на колко години е — намесва се Сара и застива в очакване да чуе отговора ми.
— На трийсет и три — най-любезно ги осведомявам. Трите жени крадешком се споглеждат. Намират нещо подозрително в мисълта за трийсет и три годишна жена без трайна връзка. Не може ли Дарън да зареже глупавия си футбол и да дойде да ме отърве от тази напаст?!
— А имаш ли си сестра? — не ме оставя на мира Шарлот. От самото начало на разговора не ме изпуска от поглед. Протягам шия, ще ми се да я зърна в гръб — сигурна съм, че на тила й е татуирано „666“.
— Не.
— А братче? — пита Луси.
— Опасявам се, че не.
Сякаш за утеха Луси се покатерва в скута ми. Малко се разтревожвам — никога не съм държала толкова невръстно създание, дори котенце или кученце. Няма ли да падне? Но Луси явно има опит в подобни начинания. Майсторски се сгушва в мен и засмуква палец. Дъхът й гали кожата на шията ми. Оглеждам се, очаквайки похвала. Останалите явно никак не се изненадват от факта, че държа в скута си дете. А би трябвало. Не позволявам да ме докосват. Освен срещу заплащане или с цел секс. Това е важно разграничение. На масажиста, акупунктуристката, фризьора и личния си фитнес инструктор плащам в брой, а отношенията ми с мъжете са регламентирани доста по-разтегливо. Това дете обаче седи в скута ми, държи ръката ми и очевидно не иска абсолютно нищо от мен. Колко странно.
— А с какво се занимаваш? — пита Сара. Каня се да им предложа да попълня въпросник, но забелязвам, че Дарън и Ричард току-що са влезли, и се въздържам.
— Работи в телевизията — нетърпеливо отговаря Линда вместо мен. Професията ми прави впечатление единствено на нея.
— И какво по-точно правиш в телевизията, пиленце? — любопитства госпожа Смит. Предоставям им възможно най-простото обяснение на професията си, което според мен е подходящо за случая. Хората и бездруго никога не разбират какво работи събеседникът им.
— Измислям предавания.
— Оооооооо! — хорово възкликва цялата кухня.
— „Приятели“ твое ли е? — пита Шели.
— Не, американско е.
— А „Синият Питър“? — любопитства Шарлот.
— Не, то е по-старо.
— А твоя ли е идеята за играта на онзи симпатичен господин Тирант? В която участниците страшно забогатяват? — не остава по-назад госпожа Смит.
— А „Опасения“? — с надежда предлага Линда.
— Не, то е по друг канал — усмихвам се извинително.
Явно не успявам да направя впечатление на никого.
— О! Ами кое предаване е твое? — пита Сара.
Слава Богу — в този миг на входната врата се позвънява; настъпва такова оживление, че всички с изключение на Дарън и Луси напускат кухнята.
— В този край никога не се звъни на входната вратата — пояснява Дарън. — Всички направо минават отзад. Сигурно е пратка.
Кимам, сякаш цялото това чудато поведение ми е като втора природа, а не безумно приключение.