Естествено, че им трябвам.
След банята изпитвам нужда от глътка чист въздух. Никога не съм си падала по яркозелени плочки за баня. Решавам да настигна Дарън и децата. Какво друго ми остава? Да седна да играя на кегли ли? Крачейки по крайбрежната алея, ги забелязвам на плажа, който е почти празен, понеже сме на север, януари е и времето е безумно студено. Хората с поне капка мозък са се настанили край камините си или, реално погледнато, пред телевизорите и радиаторите си. Започвам да ръкомахам и да крещя, и за голямо мое изумление Луси и Шарлот се втурват насреща ми, кандилкайки се като патета, защото мъничките им крачка не смогват да изпълнят желанието им вече да са при мен. Поддавам се на настроението от рекламата на Калвин Клайн и на свой ред хуквам към тях. Навеждам се да ги прегърна. Правя го единствено защото отстрани изглежда добре.
— Здрасти — усмихва се Дарън.
Да разбирам ли, че снощната караница е забравена? Не съм много сигурна, затова се съсредоточавам изцяло върху децата. Зная, че той внимателно ме наблюдава как с най-голям интерес изучавам захаросаните им ябълки и най-новите им невъобразими пластмасови придобивки от сергиите на крайбрежната улица.
— Хвана им чалъма на децата. Виждам, че и с гумени ботуши си се обзавела.
Стрелвам го с яростен поглед. Гумените ботуши са на господин Смит. Току-що преживях най-унизителните трийсет минути в целия си живот — такова чудо друг път не ми се беше случвало. Госпожа Смит заяви, че широките ми панталони „Мълбъри“ са „твърде хубави да ги мърляш на плажа“ и ми пробута чифт свои „дънки“. Като видя чехлите ми „Джина Кутюр“, буквално се изсмя и се зае да ми търси гумени ботуши. Нося четирийсети номер. Новината бързо предизвика искреното удивление на цял Уитби, тъй като госпожа Смит позвъни на всичките си приятелки, за да ги попита дали случайно не им се намират такива великански ботуши. Никоя нямаше. Очевидно в Северен Йоркшър все още битува традицията жените да носят дървени обувки, за да остават стъпалата им малки. Мъчейки се криво-ляво да нахлузя ботушите на Шели — трийсет и девети номер, се озовах в безкрайно оскърбителната роля на най-грозната сестра на Пепеляшка. Изобщо не ми станаха. Отбелязах, че евтините марки не произвеждат големи размери. Госпожа Смит се разсмя и ми връчи ботушите на господин Смит. Краката ми буквално плуват в тях, но поне ми стават. Не ми се разминаха и чифт ръкавици от овча кожа, непромокаем анорак, шал и шушляково яке. Каквито носеха повечето ми съученици. Но не и аз. Още тогава отказвах да обличам подобни дрехи. Госпожа Смит обаче беше непреклонна. Не се умори да повтаря, че януари е много мразовит, че не съм виждала такъв студ. Явно намекваше, че съм изнежена южнячка. Обясних й, че не идвам за пръв път на север — всъщност дори съм завършила в Манчестър. Тя изсумтя в израз на нещо средно между съжаление и презрение.
— Какъв ти север е Манчестър, душко.
Сега приличам на рекламното човече на „Мишлен“. Само дето дрехите ми въобще не си отиват. Дарън крадешком оглежда одеянията ми. Той как е успял хем да се облече топло, хем да изглежда добре и небрежно елегантен?!
— Виждам, че майка ми добре те е екипирала.
Не удостоявам саркастичната му забележка с отговор. Не разбирам дали си въобразява, че казва нещо смешно, или се мъчи да ме подразни.
Но пък не съм сигурна дали въобще се дразня.
Колко странно.
Не помня кога за последен път съм се сблъсквала с толкова неясноти. Искам да кажа на Дарън, че съм по-добре след маратонския си сън. По-добре от когато и да било. Искам още да му кажа, че ме изпълва някакво непознато, поразително чувство за яснота и макар да не съм съгласна с неговата гледна точка, съм готова да я приема. С неохота признавам, че дори я уважавам. Дарън успя да защити тезата си. Само че не мога да го кажа, тъй като няма как да аргументирам решението си да остана още една вечер. Как да му обясня, че въпреки очакванията ми тук ми харесва? Толкова е спокойно.
И ужасяващо.
Поне се опитвам да бъда честна със себе си. Мислех, че воювам срещу Дарън. Сега разбирам, че ако е така, съм изгубила.
Наистина ми харесва.
Той е секси, духовит и интелигентен, но такива мъже съм срещала и друг път. Освен това е благороден, почтен и откровен — непознати за мен явления. Харесвам го, и то много, а това признание поставя началото на нова война. Опасявам се, че врагът ми е много по-силен, по-коварен и по-жесток, отколкото Дарън би могъл да бъде. Врагът — това съм аз. Харесвам го, но се мразя, задето го харесвам. Та нали цял живот усърдно избягвам именно такива ситуации? Зная, че трябва да си събера багажа и да се метна на първия влак за Лондон. Трябва да избягам от тази опасна зона.