Но не мога.
Зная, че ако сега си тръгна, Дарън ще остане с мен завинаги. Ще се питам дали е бил истински. Пряко себе си ще храня илюзии, че неговият подход към живота — открит, честен, оптимистичен — е възможен. Това ще ме довърши.
Ако остана, съществува реален шанс Дарън да разкрие истинската си същност, която не ще да е толкова зашеметяваща, колкото си въобразявам. Нямам избор, освен да продължавам да играя ролята на непристъпна, която старателно изграждам от двайсет и шест години, и да се надявам, че ако прекараме достатъчно време заедно, ще започне да ме отегчава. Надали това е най-гениалната стратегия в целия ми живот, но в случая е за предпочитане, тъй като алтернатива просто не съществува.
Тръгваме покрай брега. С ужас очаквам да се възцари неловко мълчание. Дарън обаче жизнерадостно бърбори. Чак да ти прилошее от подробните му познания за местните културни забележителности и история.
— Говори се, че Луис Каръл е написал голяма част от „Алиса в Страната на чудесата“ именно на този бряг.
— Така ли? — Не се обръщам да видя накъде посочва.
— По римско време на същото място вероятно е съществувало военно укрепление.
— Изумително. — Доволна съм от тона, който докарах. Самата дума е достатъчно изразителна, но начинът, по който я произнесох, е намек, че сто пъти бих предпочела да жуля загоряла фурна.
— Хайде да тръгнем към Флауъргейт. Можем да разгледаме галерията „Сътклиф“39.
И ни завлича да разглеждаме един милиард пожълтели черно-бели снимки от зората на века. На четири милиона седемстотин четирийсет и петата започвам да се възхищавам на упорството му. Снимките са невероятно интересни, но аз полагам максимални усилия да прикрия истинското си мнение. В отговор на показното ми безразличие Дарън се преструва, че не ми обръща внимание. Разиграването на подобни номера е отегчително, дори за професионален състезател като мен. Продължаваме разходката из градчето и прекосяваме реката. Дарън посочва една църква в далечината.
— Първоначалната постройка датира от сто и десетата година от новата ера. Виждаш ли гробището? Легендата гласи, че там е погребан Дракула.
Усмихвам се, за да му угодя.
— А онова там не е ли абатството „Света Хилда“?
Дарън едва не припада от изненада.
Слава Богу, вместо да ме попита откъде зная, просто приема, че съм от онези безумно впечатляващи хора, които са извор на всевъзможни подробности за всевъзможни места и на всевъзможни теми. Като него самия. Забележката ми така го трогва, че не мога да устоя на изкушението да блесна с още познания:
— Знаеше ли, че в първото абатство са живеели и мъже, и жени, но сградата била разрушена от датчаните?
— През 867 година — разпалено кима той. Толкова е студено, че в косата му едва ли не се образуват ледени висулки, но усмивката му разпраща огнени стрели из целия град. Една от тях се забива право в бикините ми. Размишлявайки над този факт, обмислям дали да не скоча в реката и да отплувам далеч, далеч оттук. Но вместо да предприема подобна драматична стъпка, продължавам да коментирам абатството:
— Хилда е била родственица на крал Осут, нали?
— Точно така.
Примира от задоволство. Знанието действително е власт. За мой късмет Дарън не се интересува откъде съм почерпила задълбочените си познания върху историята на родното му градче, забутано на края на света. Излъчва абсурдно блаженство. Една мъничка част от мен никак не би искала да го разочарова. Истината е, че Фай ми изпрати по мобилния телефон текстово съобщение, съдържащо информация за абатството и други факти за Уитби. Винаги разследваме евентуалните участници най-подробно.
— Искаш ли да го разгледаме отблизо? — предлага. Абатството се извисява на стръмен рид. Раздвижването ще ми се отрази добре. Кимам и се отправяме натам. — Как ти се струва Уитби?
Струва ми се студено и задръстено. Понечвам да произнеса тези (или подобни) думи, но в същия миг вдигам очи към Дарън. Загледал се е в морето. Сияйните вълни с цвят на тюркоаз се разбиват в пясъчния бряг, ту розов, ту с цвят на праскова. От одевешната сивота не е останала и следа.
— Умопомрачително — промърморвам, което е достатъчно правдиво и същевременно достатъчно мъгляво, за да го поласкае.
Дарън засиява.
— Нали? Знаех си, че ще ти хареса. Такова богатство на цветове, аромати и звуци. Сетивата ми са като наелектризирани.
От студа кожата му изглежда прозрачна и страхотно отива на строгите му, изпъкнали скули. И моите сетива са като наелектризирани, но надали от миризмата на рибарски мрежи и креозот. Тръгваме по павираните улици. За моя изненада децата не хленчат, че трябва да изкачат неколкостотин стъпала, а дори се радват — искат да разгледат древните гробове. Тъй като Дарън не намира нищо странно в подобно зловещо любопитство, не ми остава друго, освен да заключа, че това е някаква характерна северняшка чудатост. Изкачването ни отнема доста време, тъй като избягвам чайките с цената на какво ли не. Кълна се — местните представители на вида са дегизирани слонове. Почти оглушах от непрестанните им гладни писъци. Изглеждат свирепи и макар че уж било на късмет да се окажеш в ролята на обществена тоалетна за птици, съм готова да се лиша от подобна чест. Купувам сладолед на децата и на себе си. Дарън е твърдо решен да играе възрастен и изтъква, че било прекалено студено. Шарлот му отправя изпълнен със съжаление поглед, сякаш е безнадежден случай. Мирише на риба и пържени картофи, по-точно на вестник, напоен с оцет40, но като се изкачваме по-нависоко, ме лъхва пушек от комините. Струва ми се различен.