Най-сетне стигаме до църквата и докато малките хукват да издирват гроба на Дракула, аз настървено изпушвам една цигара — пет пари не давам дали увеличава шансовете ми да се просна до прословутия граф.
— Търсят ли те от студиото? — любопитства Дарън.
— О, да. Звъняха ми сто пъти. Явно не могат да се оправят с цялата каша без мен.
— Така ли?
— Да. — Не уточнявам, че Фай е намерила заместник. Ако му кажа, няма начин да не ме попита какво тогава търся още тук.
— Сигурен съм, че не могат без теб, Кас. В смисъл — че подобно интелектуално предаване несъмнено се нуждае от уникалния ти принос.
Думите му ме жегват. Въобразявах си, че ни е приятно да сме заедно, въпреки безумната еклектика и бедността наоколо.
Аз се старая — толкова ли е трудно да се помъчи и той?
— Защо ме мразиш, Дарън? — питам направо.
— Не те мразя. Харесвам те. Предаването ти не харесвам.
Хм. Харесвал ме бил.
Хммм. Но явно не достатъчно. От една страна, ще ми се да сменя темата. Да заговоря за самолетната и консервната промишленост. В действителност и двете теми изведнъж ми се струват безкрайно интересни. Но не мога. Дарън хвърли ръкавицата, и не само това, ами буквално плю на фамилния герб. Длъжна съм да отвърна.
— Да, но е моето предаване. Аз го измислих.
— И се гордееш с него, така ли?
— Да. Много. Преди да го направя, каналът страшно го беше закъсал. Можеше да се стигне до съкращения.
— Толкова ли не можа да измислиш нещо по-поучително?
— Това е достатъчно поучително — сухо отсичам. — То е нещо като предупреждение, ако някой има достатъчно разум да го чуе. Измяната грози всички. Мисля, че дори помагам на цивилизацията да смели този факт.
Нали вече го обсъдихме снощи? Защо пак да подхващаме темата? Никога няма да се съглася с него. Зная защо исках той да проумее моята гледна точка — целта беше да го привлека да участва в предаването. Не мога обаче да разбера той защо толкова държи аз да разбера неговата. Какво му пука? Какво иска от мен?
— Твоето предаване не носи полза на никого. То мами цивилизацията — повишава тон.
Което единствено ме насърчава напук да запазя спокойствие. Обожавам да се налагам.
— Приковава вниманието на 8.9 милиона зрители. Всъщност вече 9.1. Дай специално се обади да ми каже.
— О, приковава вниманието, признавам, освен това изхабява страшно много енергия, като в същото време напълно пренебрегва фундаменталните стойности в живота. — Тропа с крака по тротоара, но не мога да преценя дали защото му е студено, или защото е ядосан. Ръкомаха оживено и някаква жена, която разхожда кучето си наблизо, се заглежда в нас.
— И какво от това?
— Вашето предаване неизменно разчувства публиката, но на много повърхностно ниво. — Неразбиращо се взирам насреща му. — Телевизията не изисква поемане на отговорност. Всеки от деветте милиона зрители, който се е надявал да кръшне, си позатваря очите пред моралните норми. Но единствен нещастникът в студиото е принуден да отговаря за постъпките си.
Разтривам слепоочията си. Разбирам постановката му, но е погрешна.
— Не, Дарън. Телевизията просто следи обществото и отразява състоянието му. Не може да бъде винена за деградацията му. Ние показваме истината такава, каквато е, макар и нелицеприятна. Не разбирам защо се палиш толкова — въздъхвам.
— А ти защо не си признаваш, че тази ситуация те подлудява?
Свивам рамене и близвам сладоледа си.
— Искаш ли?
— Дай. — Спираме и той си близва от моя сладолед. Налага се да задържи ръката ми, защото трепери. Сигурно ми е студено. Прав е — не бива да ям сладолед през януари. Езикът му е тънък и розов.