— Не приемам теорията за колективната отговорност, обществото, всеобщото благо, тинтири-минтири. Майната му. С колкото повече хора се запознавам, толкова повече се разочаровам.
— Добре, за кого си отговорна тогава?
— За себе си. И се старая да правя каквото мога за майка си, Иси и Джош.
Замлъкваме.
Взирам се в Дарън. Гледам го право в очите, което рядко си позволявам, във всеки случай не и когато той ме гледа. Стомахът ми буквално хлъцва. От стреса е.
— Няма да участвам в твоето предаване. — При това съумява да го изрече с искрено разочарование. — Не това е начинът да ти помогна.
Свивам рамене. Честно казано, вече дори не смятам, че искам да заснема шоу с него — дори съм почти сигурна, че не искам.
— Не се безпокой. Свикнала съм да се оправям сама. — Ускорявам крачка, без да дочакам ефекта от острите си думи, надявайки се да го засегнат дълбоко. Не е нужно да узнава, че вече не се нуждая от него. Положението е много по-страшно.
Просто го искам.
Обаждам се на Бейл и с облекчение узнавам, че е на заседание. Няма какво друго да направя, освен да му оставя съобщение. Излъгвам го. Казвам му, че Дарън почти е склонил да участва, че непременно трябва да спечеля съгласието му, но че вече не могат да ме търсят, защото батерията на мобилния ми телефон е паднала. Ясно осъзнавам, че това са лъжи — до една. Само че не вярвам в изкуплението на греховете.
Когато Дарън и момичетата се връщат у дома десетина минути след мен, съм самата благост и добрина. Често прибягвам до този трик с мъжете. Ту съм мрачна и ядосана, ту най-неочаквано засиявам. Кара ги да се чувстват благодарни. Вече притъмнява, изпуснали сме следобедния чай, но по-страшното престъпление е, че заради нас и малките са го изпуснали. Госпожа Смит предлага да ни направи сандвичи, но аз не съм в състояние да ям. Отвътре ми кипи. Сара прибира децата да ги къпе. Господин и госпожа Смит решават да идат на кръчма с Ричард и Шели. Канят ме да отида с тях. Отчаяно се нуждая от питие. Приемам поканата и в същия миг Дарън грабва палтото си и заявява, че и той идва. Явно не му е омръзнало да се заяжда.
Кръчмата е претъпкана. Пълно е с недодялани, грубовати рибари. Колкото и да е странно, изглеждат доста секси въпреки грамадните си гумени ботуши. Носят черни вълнени шапки и грейки, но не закупени от моден магазин, а съвсем автентични. С цел да съблазня семейство Смит предлагам да ги черпя и стигам дотам да си поръчам от тъмната петмезена бира — очевидно любимото им питие. Кръчмата е мръсна, безвкусно обзаведена, доста занемарена, но очевидно е любимо място на всички. Струва си да се отбележи обаче, че скоро потъвам в алкохолно опиянение и преставам да забелязвам лепкавия прокъсан линолеум, изпод който наднича дървеното дюшеме, както и раздърпаните възглавнички, продраните тапети и разнищените черги. На втората халба, колкото и да се старая, вече не откривам нищо занемарено. Вместо това се чувствам обградена със смях, топлина и доброжелателност, която се извива като тютюнев дим, полепва по косата и дрехите ми и прониква в душата ми. На третата халба господин Смит (старши) ми се струва най-мъдрият мъж на земята. Разказите му за Уитби са изумителни, а мълчанието му е заредено с дълбок смисъл. Забравям страховете си, че местното население сигурно е толкова изостанало, та още се забавлява с бой с петли, и дори споделям с господин Смит. Опитвам се да представя предразсъдъците си в смекчен вид, признавайки, че са напълно неоснователни.
— Всички предразсъдъци са неоснователни — отбелязва той.
Шели и госпожа Смит преливат от добро настроение. Изиграваме няколко бурни игри на домино, които печеля до една — спортната ми злоба за седмица напред е утолена. Ричард е много общителен и добре информиран. Научил е от Дарън, че разполагам с „подробни познания за местните забележителности“. За голяма моя изненада разкрива източника на сведенията ми:
— Някой от студиото ти е казал за абатството, нали? — Кимвам, засрамена, че ме е издал пред Дарън. Той ми намигва съзаклятнически, попипва носа си и гордо допълва на невъобразимия си диалект: — Отговорът е „мам…“.
От благодарност ми иде да го разцелувам. А Дарън?
Дарън е несравним.
Дарън съчетава всичко — по-секси е от рибарите. Анекдотите, които разказва, са по-мъдри, по-изумителни и заредени с по-дълбок смисъл от смешките на баща му. Шегите му са по-забавни и от най-духовитите забележки на жените в семейството. Спортната му злоба е очарователна. Държи се по-деликатно от брат си — надали някои е забелязал ръката му на коляното ми. Подобно на идиличната атмосфера, присъствието у ме обгръща изцяло. Полепва по косата и дрехите ми и прониква много по-дълбоко в душата ми от всичко, което ми се е случвало до този миг.