И с умиление.
— Не са ли великолепни? — кима към грозниците.
Явно без да си дава сметка колко фатално изглеждат, подхваща реч на тема — колко са възхитителни подобни достопочтени възрастни двойки, чийто брак е щастлив и те все още се обичат. Прекъсвам го със забележката, че сигурно са се усамотили за уикенда с мръснички намерения, но тъй като в Блакпул и в Брайтън е било препълнено, са се принудили да дойдат в Уитби. Той се усмихва и най-спокойно продължава да ми обяснява как действително вярва в приятелството, верността и близостта между хората.
— Пропусна чукането — вмятам с намерението да ускоря процедурата по свалянето.
— Интимността е част от всичко това. При това много важна.
Наистина приема всички тези дивотии сериозно, но най-странното е, че с това лирическото отклонение едва не накарва и мен да повярвам. Оптимизмът му е заразен. Сигурно е от виното. Мигновено се съвземам.
— Господи, колко си сантиментален! — просъсквам злорадо. Кой знае защо. Сигурно по навик.
Вместо да се обиди, Дарън се усмихва:
— Може би, но по-добре да съм сантиментален, отколкото циник.
— Аз не съм цинична — срязвам го. — Аз съм…
— Реалистка — довършва той вместо мен. — Да разбирам ли тогава, че не вярваш във вечната любов?
— Вечна любов! — изсумтявам презрително. — Няма такова нещо. Хората се използват един друг, употребяват се взаимно, след което се захвърлят и продължават напред. И това явление е повсеместно. Обзалагам се, че сигурно вярваш и в чудовището от Лохнес и в Дядо Коледа — подхвърлям злобно.
Дарън скръцва със зъби. Не мога да разбера дали е ядосан, или е разстроен. Оказва се, че и двете.
— Не можеш ли да се държиш прилично? Не забравяй, че ти правя услуга. Ти се самопокани у нас. Толкова ли ти е неприятно с мен и моето семейство?
Отначало си глътвам езика. После въздъхвам, отпивам от виното и отговарям на поставения въпрос откровено:
— Не, в действителност въобще не ми е неприятно. Дори… — Разколебавам се, но после поемам дълбоко дъх и смело продължавам: — … прекарах чудесно. Имаш прекрасно семейство.
Дарън мигновено се отпуска и ме озарява с най-лъчезарната си усмивка:
— И аз така се надявах, но не можех да бъда сигурен. Ти ту се смееш, ту…
— Какво?
— Ами зъбиш ми се, поради липса на по-подходяща дума.
Отново въздъхвам, но не възразявам.
— Добре де, вярвам, че хората биват обзети ако не от любов, то поне от някаква лъст или нещо подобно. Човек по природа е много слаб. И не може да остане влюбен задълго именно понеже е много слаб. В крайна сметка все някой ще пострада. Затова смятам, че е най-добре всички тези лепкави усложнения да се избягват.
— Не отиваш ли твърде далеч?
— Не виждам златна среда. Мисля, че някаква, каква да е, любов не решава въпроса.
— Виж, тук напълно те подкрепям. — След кратко мълчание додава: — Помниш ли онази вечер, като бяхме в „Оксо“?
Нима е било едва преди три дни? Имам чувството, че е било в друг живот.
— Тогава полюбопитствах какво всъщност те е наранило. — Кимам. — После си дадох сметка, че не е моя работа, и смених темата. — Отново кимам. — Питах се дали вече ще ми разрешиш да ти задам този въпрос. Наистина бих искал да разбера какво те е наранило до такава степен, та да те накара напълно да се затвориш в себе си? — Задава въпроса с наведена глава, избягвайки погледа ми. И си играе със солницата.
Изненадвам се, че въпросът искрено го вълнува, и изпитвам желание да му обясня. Питам се дали ще мога.
— Просто не съм в състояние да приема мръсната пяна на човечеството. — Той ме измерва с въпросителен поглед. — Кошмарната пустота и безнадеждност, която минава за връзка. — Изпъшквам отегчено. — Разбираш ли, такива неща просто не съществуват. Онази вдъхновяваща любов, която толкова усилено търсиш, всъщност изобщо не съществува. Зная, защото съм спала с повече от петдесетина мъже, но не ми се е случвало да правя любов.
Замълчавам и с любопитство очаквам реакцията му. Не изглежда нито потресен, нито ужасен от признанието ми. Което — несъзнателно — ме раздразва. Действително искам да се отврати от мен. Нещата със сигурност ще се разрешат много по-лесно, ако в този миг скочи и си тръгне. Или аз си тръгна. Но не съм сигурна, че бих могла. Дарън очаква по-подробно обяснение.
— От опит зная — а както вече изтъкнах, разполагам с дълъг и богат такъв, — че хората се използват взаимно и когато престанат да се нуждаят един от друг, просто се изоставят. — Взимам ножа и започвам да чопля крайчето на мушамената покривка. По ирония на съдбата в същия миг от джукбокса зазвучава доста нескопосана кавърверсия на „Не ме изоставяй така“.