— Кой те е изоставил?
Гласът му пресеква между „те е“ и „изоставил“, което ще рече, че е изключено да устоя.
— Баща ми. — Неизвестно как, от очите ми рукват глупави, яростни сълзи. Поразена съм. Възпирам ги в продължение на двайсет и шест години. Откъде се взеха тъкмо сега? Дарън посяга да ги изтрие с палец и за части от секундата дланта му докосва брадичката ми. Сякаш пламък опарва кожата ми, но в същото време ми подейства утешително. Вдигам поглед и въпреки дългогодишния си опит и факта, че познавам този човек едва от няколко дни и че е умопомрачително красив — което винаги е предупреждение да се внимава, — изпитвам желание да му се доверя. Дори ми се струва, че вече му вярвам. Което е опасно. Трябва да се взема в ръце.
— Слушай, съжалявам. Да забравим тази история. — Преглъщам сълзите и отмествам ръката му. — Много ми се насъбра тази седмица, а ти буквално ме довърши с отказа си да участваш в предаването.
Изглежда, го заболя. Именно това целях. Искам да се почувства виновен. Оглеждам ресторанта, отчаяно търсейки друга тема за разговор. Не ми идва наум абсолютно нищо, освен щампата на тапетите. Цялата вечер отиде по дяволите. Въобразявах си, че като стигнем до пудинга („пудинг“ е твърде великодушно определение за готовия пакетиран сладкиш, който се сервира тук), вече ще флиртуваме открито и ще си разменяме кокетни реплики с мръснишки подтекст. Вместо това нагазихме в дълбоките води, емоциите, измяната и което е най-странното, чувството за вярност и бъдещите възможности, Неща, които ревностно избягвам.
— Ти си щастливец, с толкова много братя и сестри — отбелязвам. Признавам, че тази тема не е Бог знае колко по-различна — продължаваме да обсъждаме личния живот, но поне измествам разговора към неговия личен живот, което е далеч по-безопасно. — Постоянно се прегръщате и целувате, от време на време дори имам чувството, че съм попаднала в американско токшоу.
Дарън се усмихва и отвръща:
— Нима всички семейства не са еднакви? — Тъй като не отвръщам, усмивката му помръква и той додава: — Ако не друго, поне на Коледа е весело.
— У нас винаги е било тихо. Когато той си замина, освен постоянния доход и куфарите от изкуствена материя, имитация на крокодилска кожа, отнесе със себе си и пламъка от семейното огнище. За огромно мое облекчение семейните скандали секнаха. От този момент нататък майка ми не пророни и една сълза и никога повече не ми повиши тон. Но и не се засмя. Изпадна в някакво зловещо перманентно спокойствие.
Как стана така, че отново заговорих за себе си? Поглеждам празната си чаша. Дарън го приема като намек и ми налива вино. Не възразявам.
— Готвеше ми, переше и гладеше дрехите ми, посещаваше родителските срещи, осигуряваше необходимите средства за живеене. Правеше всичко както трябва. Но често съм си мислила, че след като баща ми ни напусна, останах и без майка. Сякаш бе решила, че любовта е нещо твърде опасно и за да не рискува, изцяло се бе посветила на грижи за мен. И до ден днешен, като се връщам в миналото, ми се струва несправедливо. Никога не бих я изоставила. — Защо не взема да млъкна! Аз самата се отегчавам от приказките си, да не говорим за Дарън. Така де, това надали е най-веселата тема за разговор. Но не мога да се спра. — Не я виня. В смисъл, че напълно я разбирам. Но нямаше да е зле поне от време на време да затваря книжката с приказки, без да вмята с горчивина как догодина по същото време принцът вече ще си е намерил нова принцеса.
Дарън се усмихва тъжно, а аз отвръщам с кисела гримаса.
— С общи усилия се преборвахме с коледните празници и рождените дни, с почивките в Девън, с изпитите в гимназията, с приемните изпити за университета и най-сетне, със следването. Докато гладеше, мама си тананикаше любимите песни: „Страда ли някой за мен“ и „Ако си тръгнеш“. В годините, когато се формираше характерът ми. Тя е чудесна майка и аз зная, че винаги ми е давала най-доброто. Просто понякога ми се иска баща ми да беше оставил пълна къща с братя и сестри, та крясъците им да заглушават съскането на ютията и потракването в радиаторите.
Мълчаливо изчакваме сервитьорът да постави на масата две чаши кафе. Убедена съм, че е разтворимо, сервизът е от възможно най-евтините, а млякото е в пластмасова кутия. Келнерът обаче ни го сервира така, сякаш сам е отгледал кафето и го поднася в сребърна посуда от седемнайсети век. При други обстоятелства бих се подразнила от факта, че прекъсва разговора ни, но обичам хора, които работят с прилежание.