— От какво се страхуваш, Кас? — О, явно за мен.
— Влюбена съм. — Думите отекват в стаята. Прокънтяват и разтърсват като мълния целия ни живот. Като си признавам, ми олеква, но в същото време това е най-ужасяващият, най-страховитият момент в целия ми живот. — Влюбена съм в него.
— Наистина ли? Наистина-наистина-наистина? — Иси скача от канапето и този път чашата вече изхвърча. Намръщено отивам да донеса парцал от кухнята. Мълчаливо попивам разляното.
— Да — въздъхвам и за пореден път днес се задушавам от собствените си чувства. Признанието слисва и двете ни, но едновременно с това ни изпълва с радост. Иси изпада в екстаз. Сякаш току-що съм й казала, че съм спечелила от лотарията или че дори тя е спечелила от лотарията.
— Как разбра? Кога разбра? Господи, Кас, колко невероятно!
Усмихвам се, извличайки максимален ефект от момента.
— Когато се регистрирахме в селския хотел. Отвратително място — килими на цветчета и рецепция, затрупана с листовки за шампионати по дартс и изложби на местните занаяти. Той носеше сак.
Иси ме гледа неразбиращо. Пояснявам:
— Беше си приготвил презервативи, четка за зъби и чисти боксерки. Тогава разбрах, че освен дето е непоносимо привлекателен, интересен, интелигентен, почтен и забавен (все достойни за възхита качества, по които не си падам), е и самонадеян и коварен.
— Джакпот — усмихва се Иси.
— Именно — потвърждавам; всъщност дори плясвам с длани, тъй като не мога да се въздържа.
Блажено се отдавам на спомена, а Иси тръпне в доволство при мисълта за разкриващите се възможности.
— Знаеше ли, че ще дойдем тук? — попитах тогава.
Той отпи глътка шампанско (домашно, но кой се интересува) и накваси с него устните ми, с което за миг ме накара да млъкна.
— Не бях сто процента сигурен. — Палаво.
— Но все пак си го очаквал. — Недоволно.
Откъсна устни от устата ми и ги впи в зърното ми, същевременно наливайки шампанско в пъпа ми. После с целувки си запроправя път към алкохолното езеро, като в същото време пръстите му нежно проследяваха очертанията на раменете, Ключиците, талията ми. Докато жадно облизваше виното, мислено се благодарях на личния си треньор — ежедневните двеста коремни преси си струваха усилието.
— Не съм го очаквал. Надявах се. Нали ти казах, че съм оптимист — ухили се Дарън. Устните му бяха влажни от шампанското и от мен.
Умението, съчетано с дързост, вече минава границата. Изведнъж Дарън започва да ми се струва опасен. Кога ли ме е изпреварил в интимния шах? Матирал ли ме е? Или аз печеля? Възможно ли е взаимно да се матираме?
Надали.
Страхът се впива в гърлото ми като хладна стоманена ръкавица и бавно пристяга хватката си, сякаш да изстиска от мен и последната капчица щастие. Сърцето ми, което временно се беше преместило на небцето ми, шеметно полита към петите. Какво направих? Какви ги забърках? Хвърлих се право в гибелното бедствие, което най-старателно избягвам в продължение на двайсет и шест години. Две седмици не са достатъчни да ме накарат да запратя предпазливостта си по дяволите.
Би било безсмислено.
Няма да го направя.
Не мога да го направя.
Това е най-ужасно, което не можеше да ми се случи. Защото сега вече вярвам във всички ония глупости, които бълват по радиото, телевизията, романите и филмите. Вярно е. Изключено е да не разбереш, че си срещнал Човека с главно Ч.
Твоето вдъхновение, целта ти, личното ти обяснение за смисъла на нещата.
Животът мигом става по-пъстър и по-бляскав, някак започва да си струва да го живееш. Но ако онова, което се говори в книгите и филмите за влюбването, е истина, има основания да се смята, че може да им се вярва и за резултатите от подобни страсти.
Болка.
Много болка.
Майка ми не е ли живо доказателство? Всяка секунда, прекарана с Дарън, ме изпълваше с несравнимо щастие. Сега, когато отново извиквам спомена в съзнанието си, всяка секунда ми причинява жестока болка само като си помисля, че нещо може да се обърка. Когато каза, че ме обича, изпитах истинско блаженство, изпаднах в екстаз, но замисляйки се сега над думите му, окаменявам. Когато бяхме заедно, му повярвах. Повярвах във всичко от игла до конец, в щастливото бъдеще заедно, в шанса вечната любов да съществува. Но увереността започва да ме напуска. Нереалистично е да очаквам Дарън да прекарва с мен всеки миг от всеки ден, а когато го няма, се чувствам твърде жалка, за да се преборя със собствените си демони. В Уитби всичко беше наред, защото постоянно бяхме заедно — нямаше как да ми изневери или да ме напусне. Но сега… къде ли е сега? Може би изобщо не е в Котсоулдс. Може би е с друга. Истината е, че любовта е ефемерна — който се влюбва, сам си проси да бъде наранен, измамен и предаден. Чувствам се разголена. Вдигам поглед към Иси, но тя въобще не регистрира внезапния леден полъх. Зная какво си мисли — щом се е случило тъкмо на мен, абсолютно всичко е възможно. Само дето не е.