— Разбира се, това не може да продължава така — отсичам и вземам решение още на секундата.
— Какво?
Излиза, че лотарийният билет на Иси случайно е попаднал в боклука. Срамота.
— Това е невъзможно. — В действителност не се чувствам чак толкова уверена.
— Но нали току-що каза, че го обичаш — пелтечи тя.
— Така е — срязвам я. — В този миг го обичам с цялото си сърце и душа, отчаяно и до болка като в банално клише. Но ако продължавам така, утре току-виж ми текнало да му измисля галено име и да му народя дечица. — Говоря остро и решително. Надявам се да убедя сърцето си.
— И какво толкова страшно има в това?
Ако не греша, в очите й проблясват сълзи, но може би е от контактните й лещи. Горката Иси.
— Хм, нека проследим историята до логичния й завършек. Ами ако той не изпитва същото към мен? Ами ако аз държа на него повече, отколкото той на мен?
— Но нали казваш, че е влюбен до уши?
— О, отначало всички мъже са влюбени до уши. — Дори Иси би трябвало да го знае. Особено пък тя. — И щом ти завъртят главата, изчезват. В една връзка силният е онзи, на когото въобще не му пука.
— Именно там ти е грешката, надмощието далеч не е водещото в една връзка.
— Аз, Иси, не греша. — Дебело подчертавам личното местоимение. — Ако си бях стояла в Лондон, това изобщо нямаше да се случи. Просто в Уитби беше, как да кажа, красиво и романтично. — Продължавам да търся подходящата дума и допълвам: — Различно.
— Кас, сигурна ли си, че говориш за пейзажа, а не за човека? — Мятам й убийствен поглед. — Бях останала с впечатлението, че е напълно искрен — продължава умолително.
— Добре тогава, сценарий номер две. Допускаме, че изпитва същите чувства…
— Но той ги изпитва, нали? Убедена съм, че вярваш в чувствата му — протестира Иси.
Не бих посмяла дори да си го помисля. Представям си как целува пръстите ми, реше косата ми, разглежда бебешките ми снимки.
— Е добре, да приемем, в името на спора, че ги изпитва. И какво от това?
— Ще се ожените и ще „живеете щастливо до края на дните си“, като в приказките.
Сякаш е толкова просто. Ама че наивност! Очевидно Иси не е усвоила абсолютно нищо от дългогодишното си приятелство с мен. Заемам се да й обяснявам бавно и отчетливо, тъй като вече подозирам, че има проблеми със слуха.
— Тези. Неща. Не. Съществуват. Да, можем да се оженим, но рано или късно (и то най-вероятно рано, тъй като подобни страстни връзки угасват най-бързо) ще ме разочарова. Или аз ще го разочаровам. И тогава ще настане същински ад. Щом сега ме кара да се чувствам толкова добре… — сякаш се родих едва в мига, когато потъна в мен — … представяш ли си как ще се почувствам, ако ме напусне.
Иси затулва очи с длани.
— Кого се опитваш да убедиш с тези приказки?
— Никого. — Себе си. Себе си. Опитвам се да убедя себе си, но същевременно щях да й бъда адски задължена, ако някак си можеше да ми докаже, че подобни разсъждения са пълни дивотии. Но не може, тъй като не греша. Сигурна съм, че не греша. Това не може да продължава така.
— Кас, вече си на трийсет и три години, не на седем. Фактът, че връзката на твоите родители се е провалила, сам по себе си не означава, че не съществуват успешни връзки.
Отново й мятам кръвнишки поглед. Иси е напълно наясно с развода на майка ми и баща ми, но помежду ни съществува негласно правило да не коментираме тази тема. Не съм от хората, които ще седнат да хленчат за проблемите си при Опра.
— Иси, всяко трето домакинство е едночленно. Три от четири двойки, водещи съвместно съществуване, се разделят. Почти всеки втори брак свършва с развод. Погледни фактите в очите. — „Фактите“ нахлуват (неканени) в съзнанието ми, но не мога да ги пропъдя.
— Вземи за пример Том Круз и Никол Кидман. Женени са открай време и са толкова щастливи.
— Те са единичен случай, Иси.
— Тогава кралицата и принц Филип. — Изсумтявам презрително. Тя изпада в отчаяние.
— Тогава господин и госпожа Браун от „Тедингтън Кресънт“.
— Те са художествени герои и са измислени.
— Тогава нашите.
— Майка ти мрази баща ти.
— Нищо подобно. Само се прави. Ами онази двойка от вашето предаване, която не се поддаде на изкушението?
— Въпрос на време.
Веждите на Иси се стрелват нагоре.
— О, Кас, горкичката ти!
Какво ли иска да каже? Грешката ми беше, че си позволих да лапна по Дарън. Грешка, която, слава Богу, не е непоправима. Особено ако действам бързо и решително.