Взимам листчето с телефонните му номера и го захвърлям в кошчето за смет.
— Ако пак се обади, кажи му, че съм напуснала.
Заради писмото на епископа прекарвам целия работен ден с Бейл. Директорите, образно казано, се насират от страх на кожените си столове в заседателната зала. Не че са толкова религиозни — тъкмо напротив. Просто неколцина от тях се надяват имената им да фигурират в следващия списък с кралските отличия. Нанасянето на публична обида на църквата граничи с публична обида на правителството.
После разпитваме служителите от екипа, който приема зрителските обаждания и прави пълен анализ на получените оплаквания и похвали. Хората са настроени лоялно и здравомислещо и полагат неимоверни усилия да убедят Бейл, че всичко е наред. Подозирам, че вдъхновител на тази преданост е мениджърът на екипа Джордж, който тъкмо обяснява на бюста ми:
— Зрителите винаги са по-склонни да критикуват, отколкото да хвалят. Английската публика се оплаква от всичко. — Джордж свива рамене, а бюстът ми мълчаливо го изчаква да продължи. — Тая работа с епископа не я приемайте толкова навътре. Оплакванията ги пишат само някакви побъркани. Получавали сме писма, чиито автори твърдят, че сме предубедени в полза на непушачите и че не им харесва цветът на дрехите на водещите. — Не го прекъсвам, но човекът е имал право — гардеробът на водещите е жива трагедия. — По време на световното първенство по ръгби недоволстваха от ъгъла на заснемане на мачовете, а един дори беше писал, че английското знаме било обърнато с главата надолу.
— Прав ли беше?
— Откъде да знам. Друг пък се беше оплакал, че Шърли Беси пеела на плейбек, което е чиста проба лъжа. Освен това предаванията били твърде драматични за страдащи от епилепсия и мигрена. От нация на търговци сме се превърнали в нация на хленчещи баби.
Много съм доволна — приведените примери компрометират авторите на оплаквания и звучат дребнаво и ограничено. Отблагодарявам се на Джордж за старанието със специалната си усмивка. Отива нахалос, тъй като, колкото и да е широка, не стига до гърдите ми.
Сетне идва ред на програмната дирекция и маркетинговия отдел. Към обяд вече сме подготвили убедителен отговор за изпълнителния съвет и макар че следобедът е определен за дискусии, зная, че най-много след час заседанието ще се разтури и някой възмутено ще затръшне вратата след себе си. Неизбежно е при толкова егоцентрици, събрани на едно място. За моя радост предвиждането ми се оправдава. Единственият директор, който действително не одобрява предаването ми, само след час стига до извода, че се е наслушал на обиди и унижения и спокойно може да си върви, преизпълнен с погнуса. Решаваме да изнесем опровержението във в. „Таймс“. Тъкмо прибирам електронния си бележник и папките, когато Гари — търговският директор, ме потупва по ръката.
— Браво, моето момиче — ухилва се насреща ми и кима въодушевено. Русата му коса се разпилява на всички страни и образът му изведнъж ми напомня на херувимче. Осенява ме откритието, че преди сантименталните ми забежки подобно сравнение никога не би ми хрумнало. Отвратена съм от себе си. Опитвам се да се съсредоточа върху думите му: — Първото тримесечие високи цени. Страшен удар. Покачване с дванайсет. Първи опит, покачване с шест. Главният изпълнител в четириъгълника. Всички продуктови категории са в плюс. Всичко е на кредит, дълговете са погасени. И все благодарение на амбициозните пениси. Браво, моето момиче.
Нямам представа какво означава всичко това. Нарочно говори така. Но ми се усмихва, а досега съм го виждала да се усмихва единствено в разговор на тема футбол, което ме навежда на мисълта, че търговският директор е доволен.
Следващата ми задача е да се преборя с планината нови съобщения в електронната си поща. Съсредоточавам се с мъка, защото, макар да съм помолила Джаки да не ме свързва с никого, се стряскам всеки път, когато светне моята линия. Което се случва горе-долу веднъж на всеки четири минути. В края на работния ден Джаки ми представя списък на обажданията. Въпреки изричната ми забрана Дарън ме е търсил два пъти.
Привечер правя преглед на записаните интервюта в апаратната. За следващата седмица ми трябва възможно най-качественият материал. Нямам никакво намерение да оставя тази задача на редактора. Трудя се съвестно, за да наваксвам за забежките.
И за да се отърва от мисълта за Дарън. Ако съм заета, би трябвало да ми е по-лесно да не мисля за проклетата му усмивка, от която всичко ми изтръпва.
— Ама как ги обработваш горките жертви — коментира Ед — редакторът.
— Така ли смяташ? — Не откъсвам очи от мониторите.