Красимир Бачков
Да си откраднеш живот
Пролетта на 2005-та ме настигна във Варна, с осем лева и една фалшива шофьорска книжка в джоба. От два месеца ме гонеха братята Саркизян, за половин килограм хероин, който всъщност дори не бях задигнал аз. Крадливото копеле, по прякор Жабока, с което се подвизавах през последната година в района на централна гара в столицата, ме изпържи и духна с дрогата зад граница. Стоката от братята бях получил аз и естествено сега те гонеха мен. На няколко пъти бях на косъм от смъртта, а един път дори ме пипнаха, но случайността или късмета ми помогнаха да се измъкна. По-скоро бе късмет, защото много ми вървеше на всякакъв хазарт и в трудни ситуации винаги се измъквах сух от водата. Може би затова копелетата, с които общувах ме наричаха Люк-Любо, демек, щастливия Любо.
Сега се шляех из морският град без пари, подслон и никакви приятели. На 23 години, кестеняв, висок и достатъчно глупав, за да се забъркам в подобна каша, седях на една пейка в морската градина и си спомнях милото лице на мама, когато ме гушкаше като малък, след поредната сторена беля. Още помнех топлите и сухи ръце, мирисът на прост сапун от дрехите и онова неповторимо усещане за дом и подслон, което ми даваше прегръдката и. Иначе сменяхме квартирите от град на град, в зависимост къде си намереше работа тя. Израсла в детски дом, мама тръгнала с първият негодяй след навършване на пълнолетие. Той, разбира се, не пропуснал да я ошета и когато разбрал, че на бял свят ще идвам аз, естествено изчезнал и я оставил да се оправя сама. С невероятни лишения тя ме отглеждаше, докато навърших 11 години. Тогава почина, а по детските домове тръгнах аз. Слава Богу изтраях едва до петнадесет годишен, след което завърших висшият колеж по улично право в София. Като бездомно псе се скитах немил-недраг и нямах кураж да сторя и най-малката добрина някому. От повечето хора бях видял само зло, а съжалението което проблясваше в очите на малкото останали, ме караше да се озлобявам безпричинно и глупаво, като малко кутре на стара обувка. Обикновено като я закъсах съвсем, се сещах за мама и сякаш тя, някъде от небитието ми помагаше да се изправя и тръгна отново.
Свикнал да импровизирам всеки следващ момент, измъкнах от близкото кошче за смет един вестник и се зачетох. Беше вестник за обяви и се намираха доста такива за работа. Аз не бях претенциозен, избрах си две — три и тръгнах по адресите. Вечерта вече бях продавач на дюнер — кебап, при едни араби в центъра на града. Заплатата не бе голяма, но имах безплатна храна и дори легло, в ламаринената барака където работех. Повече за момента не ми бе нужно. Подкарах я като обикновен човек и дори си засякох лека брадичка, за да не ме разпознае някой от преследвачите ми. В средата на април усетих, че моите работодатели — арабите, се занимаваха не само с изхранването на гражданите. Основният им бизнес всъщност беше търговия с проститутки, най-вече от ромски произход. Докато незабелязано ги проучвах, те също си бяха направили своите изводи за мен и един ден моят шеф Месут, направо ме запита:
— Лубо /ю — то не можеше да произнася/, какво ще кажеш да работиш за нас?
— Нали това правя? — престорих се на наивник аз.
— Говоря за сериозна работа, която ще ти донесе добри пари! Ще си купиш нови дрехи, кола, може да си хванеш красиво момиче. Пък и няма да спиш все в тая барака, я! Ще можеш да си наемеш квартира!
— Защо мислиш, че си нямам момиче?
— Е, хайде приателу! Аз не разпитвах нищо, когато те взех при мене. Разбрах, че бягаш от някого, но не питах. Може да бягаш от полицията, но това не е моя работа. Виждам, добре работиш, а нямаш приятели! Ни момиче, ни момче! Сега предлагам по-добра работа! Трябва сам да решиш!
Въжето се затягаше. Ако откажех, току-виж съм останал и без тая работа. Ако приемех, отново се забърквах в поредната каша. Трябваше да измисля нещо приемливо и за мен, и за тях.
— Виж, шефе! Вярно, че бягам, но не е от полицията! Можеш да провериш, когато искаш! Не знам чувал ли си за едно нещо, дето му викат „нещастна любов“? Бягам от едно момиче, защото ме излъга! Не мога да стоя в моя град, не искам да я срещам всеки ден, а да не сме заедно! Още повече, да я виждам с други мъже! Разбираш ли?
Месут ме изгледа с едно око крайно недоверчиво, но се направи, че ми вярва. Преди да си тръгне заръча, да си помисля още веднъж и на мен ми стана ясно, че дните ми на дюнержия най-вероятно са преброени.
Точно в този скапан момент усетих, че съм наблюдаван. Когато човек живее на ръба на бръснача, си изгражда рефлекси, без които не би оцелял и ден. Срещу мен на улицата, пред един мини маркет се намираше фризер за сладолед, на който обикновено работеше възрастна лелка. Сега там бе подпряла красивата си главица някаква хлапачка и най-безсрамно ме зяпаше. В първият момент изтръпнах и се вдървих, но после си дадох сметка, че ако беше от преследвачите ми, нямаше да се усмихва по този начин. Всъщност, ако трябва да бъда честен, май до момента никой не ме бе гледал толкова дружелюбно. И странно, с тая моя изтръпнала душа изведнъж разбрах, че и аз съм човек като другите.