Отидох до момичето и му предложих да направим трампа, дюнер за сладолед. То се усмихна тъй мило, че нещо ми заседна на гърлото.
— Става! Само, че не ям пилешко!
— Язък! — въздъхнах печално — Дюнерите ни са с пилешко месо. Сега трябва да се харча за сладолед!
— Защо? Аз ще те почерпя!
— Бягай, бе! Че ти ако черпиш всеки срещнат, до довечера ще фалираш!
— Какво от това? Сладоледа си е мой, а и аз не черпя всеки срещнат. Нали сме колеги, все пак!
— Да, бе! Колеги! Ха — ха!
— Да не би продавачите на дюнер, да са по-престижни от тия, дето продават сладолед?
Ей тъй се запознахме с Вики, от Виктория и разбрах, че този ден просто замества майка си, която е болна. Иначе бе ученичка в Икономиката и тази година щеше да е абитуриентка. Родителите и бяха разведени, тя имаше и по-малък брат, който обаче живееше при баща и. Голямата и грижа бе, с какво ще отиде на бала до ресторанта, който се намираше в Златни пясъци.
— Нямаш проблем! — праснах се аз — Ще те закарам! Само кажи в каква кола предпочиташ? Мерцедес, Ауди, БМВ? — имах предвид крадена, но тя не подозираше разбира се.
— Ти да нямаш гараж, случайно? — блеснаха усмихнати очите и.
— Абе, не питай много! Само си избери колата!
— Добре! Ще помисля! — обеща, а след седмица вече бях уредил и себе си, за придружител на самия бал. Дадох и сто лева за моят куверт и се размислих дълбоко. Вики не посочи марка кола, но пожела да е най-интересната от всички възможни.
— Ако не беше много цинично, щях да предпочета линейка или пожарна! — смееше се откачалката — Да събера очите на всички в гимназията! Или валяк, а? Представи си валяк, с вързани на него разноцветни балони. Ти го караш, облечен в яркочервен костюм, с бяла папионка и всичките ми съученици зяпат как ме вземаш. Яко, нали?
— Супер яко! — преглътнах, защото за отрицателно време се бях влюбил в това момиче. Виктория бе толкова безгрижна и слънчева, колкото уплашен и подтиснат бях аз. Изведнъж сякаш ми бяха показали онзи свят, за който мама ми бе разказвала като малък. Като ме приспиваше, тя обичаше да си мечтае на глас. Това, което съм запомнил, бе малка тристайна къща с двор отпред, на който стои люлка, а край нея две цъфнали ябълкови дръвчета. Аз съм вече голям, женен съм за красиво момиче и гледам как мама люля моят син, респективно своят внук. Току-що съм се върнал от работа, където съм голям шеф и отвън на улицата стои паркирана собствената ми кола. Светлосиня! Тъй като това бе любимият и цвят, а от марките на колите нищо не отбираше, тя така си представяше идеала за един бъдещ живот. Милата, тя дори не забелязваше, че за поне петдесет процента от хората край нас, това бе ежедневие а не лукс.
До бала оставаха деветнадесет дни и аз се постарах да си ушия желания червен костюм. Малко се затрудних с папионката, защото се намираха все черни, но накрая и това реших. Една вечер забелязах, че брадатият фокусник, който обикаля скъпите ресторанти по центъра, притежава бяла папионка. Изчаках го да влезе в близкият ресторант към десет вечерта и се вмъкнах след него. Седнах близо до дансинга и си поръчах една бира. Келнерът ме изгледа малко накриво, защото с моите дънки и спортен пуловер не се вписвах в околния пейзаж от костюмари и баровци, но все пак я донесе. По време на фокусите, брадатият пожела някой от публиката да му асистира и аз на момента станах. Докато той се стараеше да изглежда недостижим с един фокус от времето на баба ми, аз му свих папионката и часовника. Портфейла му оставих, защото не съм джебчия все пак. Трябваше да му покажа да не се прави на голяма работа, щото всеки си намира майстора в крайна сметка. После си излязох, прибрах се в бараката и кротко заспах. Почти бях забравил братята Саркизян и опасността, която ме дебнеше всеки ден. Така неусетно дойде двадесети май, денят на бала. Предварително се бях разбрал с Месут, тоя и следващият ден да почивам, а после да приема предложената от него работа, за която все още нищо не знаех. Случи се голям ден наистина. Още сутринта, щом напуснах бараката усетих, че зад мен се лепна някакъв копелдак. След стотина метра забелязах, че и друг негодник с малък мотопед ме следи. Работата ставаше рошава и трябваше да се спасявам. Свърнах към катедралата в центъра и небрежно минах край паркираните пред нея стотина таксита. Избрах си едно току-що спряло Ауди със запален двигател, на което шофьорът бе отворил багажника и бъркаше вътре. Спокойно се качих и потеглих с мръсна газ. Успях да видя слисаната физиономия на шофьора и черната Мазда, изскочила незнайно откъде. Започна се гонитба по централните улици на Варна, за каквато продуцентите от Холивуд, могат само да си мечтаят. На края на града, вместо по магистралата за Шумен се отклоних по пътя за Добрич и успях да се измъкна от преследвачите си. В центъра на Добрич паркирах колата много акуратно и се отправих пеша към полицията. Естествено, не отивах там за да се предам. Пред районното управление видях пет паркирани полицейски коли, но не бях особено впечатлен. Бяха обикновени патрулки Опел-Астра. Завъртях се към задния вход и съзрях прекрасен Крайслер, най вероятно на шефа на полицията. Точно такива бяха американските патрулки по филмите. Неприятното бе, че плешивият цивилен копой, който я караше, в момента много старателно лъскаше предният капак с гюдерия. И отново импровизация, разбира се. Приближих се небрежно, извадих цигара и му поисках огънче. Докато той услужливо ми подаваше запалката си, промълвих тихо: