— Вики, слънчице! Трябва да тръгвам!
Лицето и помръкна.
— Толкова ли е спешно? Не може ли да останеш до сутринта?
— Няма как! Налага се!
— Тогава и аз ще дойда с теб! — решително ме хвана за ръката и ме поведе към изхода на ресторанта. След няколко крачки аз спрях.
— Виж, ти не знаеш за какво става въпрос! По-късно ще разбереш и ще се убедиш, че съм бил прав да си тръгна! А теб не мога да взема със себе си! Просто не мога! И приеми това за спомен! — подадох и бялата папионка. Тя я взе, стисна я в ръцете си и ме погледна сериозно. В един миг сякаш разбра всичко и поклати глава:
— Каквото и да става, тръгвам с теб Любо!
Пролетта на 2006 ни свари в една рибарска къщурка, на самият бряг на морето, при нос Шабла. Край нас се намираха още стотина подобни къщички, фургони и бараки, където живееха и се препитаваха с риболов неколцина читави поданици на родината. За изминалите лято, есен и зима, ние с Вики обикнахме това ветровито, диво място и излезе, че аз съм един доста добър рибар. Убедих се, че мога да се грижа достойно за жена си и тримесечният си син, без да се налага да лъжа, крада или нещо от сорта. До момента нито братята Саркизян, нито полицията са ме надушили и се надявам, така да е и занапред. Има един проблем обаче, който ме измъчва и се чудя как да го реша. Пред къщурката имаме два квадрата земя, на която Вики иска да засее градинка, а аз мисля как да построя люлка за малкия. Иска ми се да зарадвам и двамата, а ми се струва, че тоя фокус не е по силите ми. Това не ти е да свиеш папионка на фокусник, или патрулка от полицай! По-трудно е дори от това, да си откраднеш нов живот!