— Да, време е.
Асистентът завъртя една ръчка на стената и вибро-сондите внезапно замряха. Известно време в галерията ехтяха звънливи удари на метал в скала. Едва след десетина секунди туземците осъзнаха, че машините са изключени и с неохота преустановиха работа. Сетне се подредиха в редица пред асансьора. Техникът подаваше на всеки по един едър месен плод и туземецът го отнасяше на работното си място. После, приседнали на групички, те се заеха да дъвчат и да мърморят полугласно.
— Тук май няма нужда от нас — рече Уолдо. — Какво ще кажеш да отскочим до селото?
— Чудесна идея. Само, нека да минем пътьом през квартирата, за да си взема бележника и фотоапарата.
7
Слънцето вече припичаше, когато двуколката закова пред селото. Кроуел отри потта и полепналия прах по челото си и надигна бутилката с бира.
— Божичко, колко е горещо — той слезе тромаво от двуколката.
Двамата с Уолдо се упътиха към входа на селото. Полето около тях бе обрасло с висока човешки бой трева и къщите се гушеха в нея. В тревата пасяха лениво стадо влечуго-бозайници. Страховитите чудовища не им обърнаха никакво внимание, докато двамата минаваха край тях. Едно-две ги проследиха с безразлични, стъклени погледи. На дължина достигаха десет метра, но опашката и муцуната заемаха по-голямата част от тялото. От тясната продуктивна ивица на гърба се поклащаха месните плодове, основно и единствено блюдо в диетата на брушианците. Всяка една от женските влечуго-бозайници (мъжките се пускаха на свобода веднага след раждането и се връщаха обратно в стадото през оплодителния период) даваше до тридесет килограма месни плодове за един сезон. Отглеждането и прибирането на плодове от животните беше основен поминък и средство за препитание за всяка брушианска фамилия.
На влечуго-бозайниците не се гледаше като на добитък, те бяха членове на семейството, макар и от по-ниска категория. Нещо като „втора ръка граждани“, защото не умехе да общуват и — което бе по-важно — не можеха да постигат безмълвие. Те просто умираха. Погребваха ги с тържествена церемония и почести.
Насреща им изтича един от туземците и се обърна към тях в разговорен стил:
— Вие сте Кроуел-който-се-шегува и Стръкхаймер-който-забавя/ Аз съм младият Балуурн/ Изпратен да ви посрещне.
— Английският ти е много добър, Балуурн — похвали го Кроуел. Учих езика ви цели десет години, но не мога да го говоря толкова добре, колкото ти говориш моя.
Балуурн се поклони мълчаливо.
Тревата около тях постепенно се разреждаше. Кроуел веднага забеляза онова, за което му бе споменал Стръкхаймер. Само половината от постройките представляваха добре познатите от миналото несиметрични колиби от кал и дърво. Новите постройки бяха с почти прави ъгли и на височина достигаха до десет метра.
— Балуурн, защо твоите хора са изоставили старите традиции?
Туземецът вървеше зад тях свел поглед в краката си, сякаш се страхуваше да не се спъне.
— Ние приехме нови ритуали. Оставихме безмълвните близо до земята, а заживяхме по-нагоре. Всеки ден се срещаме с тях. Много пъти. Разговаряме, защото безмълвните знаят много, безмълвните са щастливи и полезни.
— Май е прав — рече с вдървено лице Уолдо. — Не можеш да очакваш от тях да знаят какво става, ако ги заключиш в килера.
— О, никога не заключваме. Да заключваш е човешка дума. Но вие сте прав — безмълвните са много полезни.
— Доколкото си спомням, — намеси се Кроуел, — на времето тегнеше строга забрана за местене на безмълвните. Преместиш ли го, трябва да създадеш ново семейство.
— Това вярно, много вярно. Ние строим новата къща около старата. Махаме покрива, пробиваме дупка в тавана, купуваме въже от магазин на компания и издигаме безмълвните при нас много пъти всеки ден.
— Изглежда нещо ги кара да създават по-големи семейства — отбеляза Стръкхаймер. — Знам, че преди са си делели безмълвните, когато семейството се е увеличавало и новообразуваното семейство се е настанявало в края на селото.
— Може би има и друга причина. Например — запазване на пасищата около селото.
— Кроуел-който-се-шегува? — намеси се Балуурн, който досега ги слушаше мълчаливо.
— Да?
— Едно семейство помолило да го посетиш. Стара, много стара жена те помни. Иска говори с теб преди настъпи безмълвието.
— Слушай, но това е много странно — възкликна Уолдо. — Попитах ги, дали някой от тях те помни и те ми отвърнаха, че всички, които са те познавали отдавна са преминали в безмълвието.
Кроуел се усмихна.
— Сигурно си използвал разговорния стил?
— Естествено, аз друг не знам.
— Е, тогава най-вероятно не са те разбрали. Доста е трудно да се говори за жени в този стил, така че сигурно нещо си объркал.