— Не зная — поклати глава докторът. — Твърди, че е богат по наследство. Не виждам обаче причина, да не инвестира това богатство в компанията. Печалбата през последните няколко години нарасна десеторно. Дори аз самият се замислих да участвам в инвестициите.
— По добре недейте. Нещата скоро ще се променят.
— Ясно. С какво мога да ви бъда полезен?
— Имам нужда от хипо-пространствена връзка. На планетата има само два подобни апарата и те са на разположение на Главния надзирател и посланика. Ако успеете да задържите един от двамата дори за час във вашия кабинет, ще намеря начин да се свържа с началството.
— Лесна работа. Ще извикам Фитц-Джоунс да попълним протокол за нещастния случай. Казах му, че ще го чакам в три следобед.
— Няма ли възможност да измъкнем и Киндъл?
— Опасявам се, че не. Вече му назначих режим на покой… ще бъде подозрително да го викам отново тук. Не се безпокойте за него. Наложи се да направя доста дълбок разрез за да измъкна куршума. Сигурно вече се е дрогирал с аналгетици и спи. Ще го боли поне една седмица.
— Не бих казал, че ми е мъчно за него. Добре тогава, ще посетя покоите на посланика в три следобед. Ето, вземете това — той подаде пистолета на доктора. — Опасявам се, че бихте могли да се превърнете във втората цел за покушение.
— А на вас няма ли да ви е нужен?
— Ще си взема нещо по-едрокалибрено. Снощи Киндъл беше въоръжен с лазерен пистолет. Ако беше малко по-умен щеше да ме изпепели на място.
— Тогава ще го задържа. Но трябва да ви призная, че през живота си не съм стрелял с пистолет.
— Просто го насочете накъдето трябва и натиснете спусъка. В пълнителя има поне още стотина патрона. И внимавайте — няма предпазител.
— Дано ги приберете на топло преди да се наложи да го използвам — рече докторът и пусна пистолета в джоба си.
— Тази нощ ще прекарат в затвора на компанията.
11
От прозореца на квартирата Кроуел забеляза как посланика се отправи към лечебницата. Той свали пълнителя на лазерния пистолет и провери заряда — стигаше за близо две минути постоянно излъчване. Напълно достатъчно да спре щурма на рота войници. Кроуел прибра пистолета в куфарчето с останалите инструменти, преметна през него сакото си и се отправи към къщата на посланика. След като я заобиколи, той се приближи към нея от задната страна. Спря до прозореца, извади от куфарчето парченце креда и нарисува върху стъклото голям черен кръг. За кратко време черното побеля и плексигласовият кръг се отлепи. Доста усилия му костваше обаче, да прокара едрото си тяло през отвора. Пътьом глътна една таблетка Гравитол — предпоследната — и почти мигновено почувства как тялото му олеква.
Радиоапаратът се намираше в третата по ред стая — кабинета на посланика. Клавишът за връзка имаше специално покритие. Кроуел тихичко изруга, след като го разгледа по внимателно и забеляза, че върху него има ключалка с пръстов отпечатък. Щеше да му отнеме часове, докато се справи с нея.
Не му оставаше нищо друго, освен да чака завръщането на Фитц-Джоунс и след това да го принуди да отключи апарата. Докато се настаняваше ядосан в креслото, усещайки тежестта на виброножа в джоба си, мина му злокобната мисъл, че всъщност, единственото, което му трябва е палеца на посланика.
Не след дълго си спомни за запасите от „Шатьо дьо Ротшилд“. Защо да не поразведри малко скучното очакване? Кроуел приближи до бюфета, извади една чаша и се наведе към бурето с вино.
— Не прави глупости, Айзък.
Ото се обърна съвсем бавно. Стар лазерен модел „Вестингхузе“, модификация II, свален предпазител, на пълна мощност, в дясната ръка, разстояние три метра, никакъв шанс.
— Здравей, Джонатан. Изненадан съм, че те срещам тук.
Ръката му трепери, но на пълна мощност не би могъл да ме пропусне, все още не е натиснал спусъка и може би няма, мисли, мисли, мисли…
— Аз също съм изненадан от теб, Айзък. Всъщност, ти не си Айзък, нали? Колкото онези двамата бяха геолози. Така или иначе, скоро ще те изпратим при тях… Айзък. Можете да си припомняте старите времена в пясъчния кладенец.
— Млъквай! — от съседната стая се появи непознат мъж с превързана дясна ръка. — Дай ми пистолета — той пое лазера в здравата си ръка. Ото забеляза, че трепери дори повече от Джонатан, вероятно от гняв, болка и изтощение. — А сега го разоръжи.
Убий го, използвай тялото като щит, не, твърде съм бавен в това туловище и при тази гравитация… Джонатан измъкна затъкнатия в колана му пистолет и се отдръпна назад.