— Събудете се, МакГевин. Полунощ е, светлините угаснаха и дойде време за малка разходка.
Ото се изправи, олюлявайки се и напъна мускули за да изглежда въжето опънато.
— Знаеш ли, Фитц, едва сега се сетих, че съм си забравил нощните очила. Имаш ли втори чифт?
— Какво? Не носиш ли твоите?
— Няма навика де си ги слагам посред бял ден.
— Добре, добре, аз ще се погрижа за него.
— О, не. Не съм съгласен. След онова, което ми стори, бих предпочел да го изпека собственоръчно — и бавно.
— Да, но току виж по пътя си пропаднал в някой пясъчен кладенец. Няма да те пусна навън без нощни очила, нито ще те оставя насаме с него. Ти не би могъл да оцелиш земята с камък, пък дори и ако мяташ с дясната ръка.
— Фитц, той е невъоръжен и завързан. И не може да вижда в тъмното.
— Невъоръжен, завързан и сляп, той пак ще е по-опасен отколкото ти, на мостика на боен крайцер. Край на разговора.
— Добре де. Само ми позволи аз да го премахна. Обещавам да ти вися на колана.
Фитц-Джоунс погледна към МакГевин, който се усмихваше на малкия спор.
— Разговорът ни май изгуби аристократичната си нотка. Виждам, че нашият приятел се забавлява. Добре, ела с мен, но ако предприеме нещо, ще оставиш аз да действам.
— Разбрано, Фитц. Нищо няма да му сторя, дори ако започне да ме замеря с атомни бомби по пътя. Но стигнем ли веднъж на мястото, ще ме оставиш да го посгрея на лазерна светлина.
— Да приключваме тогава. Мистър МакГевин, за нас ще е чест да ви последваме. Ако обичате — излязоха през вратата на кухнята и мракът навън ги погълна.
Ото знаеше, че му остава съвсем малко време за да предприеме нещо. Той започна да брои крачките.
Вървяха мълчаливо, само Фитц-Джоунс от време на време коригираше посоката. Ото преброи триста стъпки, след това незабележимо се премести в ляво. Той подпъхна лявата си ръка под въжето нагоре и не след дълго я освободи. Беше с гръб към Фитц-Джоунс. Имаше съвсем ясна представа за местоположението на човека зад него и можеше във всеки миг да нанесе смъртоносен удар в някоя витална точка.
Ото ненадейно спря и Фитц-Джоунс го подбутна в гърба с лазера, давайки му още по-точен ориентир. МакГевин се завъртя рязко, изби лазера от ръката му и преди още пистолета да тупне в праха нанесе страхотен удар в слабините на посланика. И двамата мъже се претърколиха от удара, а Ото вече търсеше пистолета. Но на третата стъпка краката му се оплетоха във въжето, той изгуби равновесие, строполи се напред и се преви за да се претърколи през рамо… но вместо това внезапно потъна.
Повърхността на пясъчния кладенец се затвори над главата му и Ото потъна в кошмарния свят на лепкавия прах. Затвори уста и се помъчи да задържи дъха си, докато ноздрите му се пълнеха с пясък. След това, като се бореше със завладяващата го паника той се изправи и протегна ръка нагоре. Не можеше да определи дали ръката му се подава над повърхността. Дробовете му горяха, той направи няколко несигурни крачки в посоката, от която бе пропаднал, после изведнъж осъзна, че е невъзможно да се ориентира. Опита се да върви в права линия, всяка посока бе правилна, диаметърът на кладенеца едва ли щеше да е повече от няколко метра. Но беше невъзможно да се върви и той запълзя, докато най-накрая след цяла вечност главата му опря в каменната стена. Ото бавно се изправи и с невероятни усилия притегли тромавото тяло на Кроуел нагоре по стената, сантиметър по сантиметър, с готови да се пръснат бицепси и пламтящи от праха очи. Губеше сетни сили, когато в лицето го блъсна вечерния вятър и той вдъхна дълбоко и жадно въздух.
Ото пое няколко пъти, издиша шумно и прехапа ядно език. Недалеч от него Киндъл крещеше с пълно гърло.
— Нищо те виждам! Счупил си ги, дявол да те вземе! — Фитц-Джоунс стенеше като ранено животно. Изведнъж цялата сцена бе озарена от блясъкът на лазерен лъч. Киндъл завъртя пистолета наоколо, използвайки го вместо фенерче. Глупаво, ако в града имаше будни, със сигурност щяха да забележат светлината. макар е, малко вероятно бе да дойдат нощем тук.
Фитц-Джоунс, който дори не трябваше да е жив, се полюшваше близо до него, превит от болка. Бясно мятащият се лъч го удари в крака, той се завъртя, обхванат от пламъци и изчезна. Още един пясъчен кладенец.
Светлината угасна.
— МакГевин! Дано да си жив, кучи сине! Защото скоро ще дойде денят! Ще почакам! И тогава… тогава ще те убия!
МакГевин предпазливо се измъкна от кладенеца и разви въжето. После се ориентира, при последният блясък на лазера бе забелязал скално струпване само на тридесетина метра в ляво. Бавно, безшумно, като опипваше на всяка крачка почвата пред себе си, той запълзя натам. На няколко пъти ръката му пропадна в топлата мекота на пясъчния кладенец и той внимателно го заобикаляше. Най-сетне стигна възвишението и се подпря зад един по-голям отломък.