— Няма нищо, доктор Кроуел. Нали за това ми плащат на този кораб.
2
— Но това е отвратително! Млади човече, знаете ли кой съм аз?
Митническият инспектор се постара да си предаде едновременно заплашително и изпълнено с досада изражение. Той повторно пъхна микрокапсулата на идентификацията в проектора и я разгледа продължително.
— Ако се съди по това, вие сте Айзък Кроуел, идвате от Макробастия, а сте роден на Тера. Изглеждате на седемдесет, но всъщност сте на шестдесет. Но това съвсем не значи, че мога да ви освободя от пълен митнически преглед.
— Настоявам да се срещна с вашия началник.
— Днес не е на работа. Ако искате, почакайте го в онази стаичка там. Гледката е прекрасна.
— Ах, вие…
— Хей, хей — прекъсна възклицанията му дребен на ръст, набит мъж с буйни къдрици. — Какво виждат очите ми? Айзък? Айзък Кроуел! Какво те води насам?
Кроуел сграбчи десницата на мъжа и трескаво се разрови в бъркотията от изкуствени спомени, докато името и лицето не щракнаха в едно цяло.
— Джонатан Линдхам. Радвам се да те видя. Особено в този миг.
— Какво, някакви проблеми?
— Просто не знам как да ти кажа, Джонатан. Този… джентълмен не иска да ме пропусне докато не направя нещо като стриптийз.
Линдхам стисна устни и впери поглед в митничаря.
— Смити! Знаеш ли кой е този човек?
— Той е… не, сър.
— Ходил ли си на училище?
— Да, сър.
— Това е доктор Айзък Себастиан Кроуел — Линдхам протегна ръка през бариерата и я положи на рамото на доктора. — Автор на „Разгаданата аномалия“ — книгата, благодарение на която тази планета бе включена в регулярните маршрути на космическите лайнери.
Всъщност, споменатото произведение бе получило топъл прием само на Бруш и донякъде на Ефрат, където бяха възникнали подобни проблеми между колонисти и туземци. Що се отнася до останалите антрополози, колеги на Кроуел, те всички бяха на мнението, че при създаването на този труд чувствата на доктора са повлияли на обективните заключения. Както е известно, когато подлагаш на анализ нещо, към което изпитваш определена привързаност, принципът на несигурността поставя своя отпечатък върху твоята работа. А и така наречените регулярни маршрути, не бяха нищо повече от случайни отбивания на товарни кораби, при това винаги с голямо закъснение.
— Дай ми документите — нареди Линдхам и чиновникът побърза да подаде декларацията. — На моя отговорност — Линдхам драсна нещо на формуляра и го хвърли обратно. — Този човек не е случаен турист — ако не беше той и неговата книга, сега ти сигурно щеше да се потиш в мините.
Митничарят натисна копчето пред себе си и бариерата се вдигна.
— Да вървим, Айзък. Компанията черпи.
— Джонатан… — изпъшка Кроуел докато се настаняваха на креслата от абаносово дърво в бара. — Не знам, дали този път ще ми понесе гравитацията. Вече не съм млад както преди… и малко съм се поотпуснал.
Вътре в него десетте процента побързаха да напомнят: На тридесет и две съм и в чудесна форма.
— Ще свикнеш, Айзък. Ако искаш ще те запиша в спортния клуб — за нула време ще хвърлиш десетина килограма.
— Чудесна идея — отвърна малко прибързано Кроуел и едва тогава се сети, че никакви спортни упражнения няма да намалят количеството на пластотъканта. — Всъщност, едва ли ще имам време. Издателството ме изпрати тук за да събирам материал за ново, преработено издание на „Аномалията“. Няма да остана повече от месец.
— О, жалко. Всъщност, ще видиш, че доста неща са се променили от последното ти пребиваване тук.
— Променили? Не съм чул. Е, да, някои промени са съвсем очевидни — той махна с ръка към просторното помещение. — Но аз повече се интересувам от брушианците, отколкото от колонистите. При тях всичко както преди ли е?
— Хъм… не съвсем… не знам дали си чул, за драстичния спад в средната продължителност на живота при туземците през последните години.
На Ото МакГевин това му бе известно, но Кроуел поклати отрицателно глава.
— Спадът през последните шест години достигна двадесет и шест процента. Мисля че сега, средната продължителност на живота при мъжките екземпляри рядко надхвърля двадесет и пет години. Брушиански, което се равнява на шестнадесет стандартни. Всъщност, това изглежда не им прави впечатление.
— Естествено — кимна Кроуел. — Че то за тях си е чиста благословия.
Брушианците оставяха мъртъвците в домовете, в които живеят и се отнасяха към трупът като към живо същество, дори като глава на семейството или оракул, чийто мъдри съвети разчитаха с голямо търпение в застиналите черти на лицето.