— Благодаря — Кроуел закрачи към входа на служебния асансьор. В кабината, нетърпеливият брушианец вече подскачаше на място. Кроуел едва прекрачи прага и туземецът побърза да натисне червения бутон. Кабината полетя внезапно, сякаш се бе откъснала от въжето. Кроуел се вкопчи трескаво в дръжката, докато Ото безстрастно отчиташе нивата. Изминаха двадесет и две секунди почти свободен полет, преди да се включат отново реактивните спирачки. Машината замря, вероятно бяха летели почти цял километър надолу.
В мината бе тъмно, но за разлика от земляните, брушианците виждаха добре и в мрака. Наоколо кипеше трескава дейност, но Кроуел не можеше да види нищо.
— Айзък, тук! — извика някой наблизо. — Трябваше да ме предупредиш, че смяташ да дойдеш.
В тъмнината светна прожектор и кръгът от ярка светлина приближи към Кроуел.
— Ето, сложи си това — човекът подаде на Кроуел чифт очила за нощно виждане. Вече можеше да разгледа вътрешността на мината, мътновато-зеленикава, като на екран.
— Да, тук нещата наистина са се променили. Защо е толкова тъмно?
— Сами го поискаха, заявиха, че светлината ги забавяла.
— Боже мили! — възкликна Кроуел, впечатлен от яростно кипящата работа. — Уморявам се само като ги гледам.
Галерията не беше кой знае колко просторна, вътре работеха приблизително петдесетина брушианци, разпределени на двойки. Те копаеха в три от стените с вибро-сонди, а изкопаното товареха с лопати на миниатюрни вагонетки. Изкопаната руда се изсипваше в елеватора, разположен съвсем близо до Кроуел и Стръкхаймер и после се издигаше на повърхността. Сред на царящата на пръв поглед трескава бъркотия, един дребничък на ръст брушианец разпръскваше по влажния под някаква смесица от прах и пясък, като едва се разминаваше с шеметно летящите вагонетки. И все пак, във всичко това прозираше някакъв умопомрачителен ред, сякаш наблюдаваше деца, заиграли се в пъргава и сложна игра.
— Знаеш ли, — заговори Кроуел, — Уили Норман смята, че причината за скъсената продължителност на живота е претоварването. Като наблюдавам всичко това, склонен съм да се съглася с него.
— Вярно е, че тук, в мината работят далеч по-здраво, отколкото където и да е другаде. Особено след като се съгласихме да изгасим светлината. Но компанията ми позволи да намаля продължителността на работния ден, с което да компенсирам повишената трудова активност. Колко време работеха, когато ги изследва за пръв път?
— Единадесет, дванадесет часа на ден.
— А сега им разрешавам не повече от шест часа.
— Наистина ли? Нима разполагаш с такава власт над компанията?
— Теоретически — да. Би трябвало да ме гледат право в очите и да подскачат при всяка моя дума. Все пак, договорът им за тази планета е подписан и от Здравната комисия, а аз съм неин представител. Но все пак гледам да не прекалявам. Завися от тях, що се отнася до неща като условия на живот, помощници и средства за комуникация. Отношенията ни са доста близки — и как иначе, след като има поне още три-четири компании, готови да поискат разрешение за експлоатация при първата по-сериозна грешка. Не им остава нищо друго освен да се държат добре с туземците. Пък и работата върви повече от добре — мината се експлоатира непрестанно, на две застъпващи се смени. Добивът расте непрестанно.
— Интересно. — Добре дошъл в списъка на заподозрените, Уолдо. — Искаш да кажеш, че сега работят по-малко, отколкото преди, когато жизнената им продължителност е била по-голяма?
— Знам какво си мислиш — Уолдо се засмя. — Не, това не е атрофична дегенерация. Подобно заболяване лесно може да се докаже при лабораторните изследвания. Освен това, сега работят по-малко в мината, но значително повече в собственото си селище. Обзалагам се, че няма да го познаеш, с всичките тези небостъргачи и…
— Небостъргачи?
— Е, поне така ги наричаме — а всъщност, постройки от скеле и засъхнала кал. Понякога достигат три етажа. И това е още една мистерия… защо им трябва да строят на височина, след като разполагат с толкова свободно място наоколо? Хей, ето нещо интересно за твоята бъдеща книга — би могъл да откриеш причината. В края на краищата, говориш езика им по-добре от който и да било. Те знаят, че ти си причината за настъпилите промени и винаги са ти били благодарни.
В галерията беше хладно и влажно и Кроуел потрепери.
— Защо — задето ги приближих до безмълвието ли? — запита мрачно той.
В този момент с оглушително свистене зад тях се спусна кабината на асансьора.
— Здрасти, шефе, здравейте, доктор Кроуел. Ето ме и мен, донесох манджата на чудовищата. Да ги спра ли?
Уолдо погледна часовника.