Бюканън разбираше, че това самодоволно поведение има за цел да го раздразни и лиши от способността за трезви разсъждения. Затова се облегна назад и скръсти ръце на корема си.
— На какво дължа удоволствието да те видя, Боб?
— На срещата ти със сенатор Милстед.
— Най-спокойно можех да я уредя в града. Не разбирам защо настояваш да ходя чак до Пенсилвания.
— По този начин ти давам поредния шанс да се срещнеш с онеправданите маси. Както виждаш, и аз имам сърце.
— Нима така наречената ти съвест не трепва поне мъничко при мисълта, че използваш за егоистичните си цели страданията на милиони мъже, жени и деца, за които е истинско чудо да доживеят до изгрева?
— Не ми плащат, за да имам съвест. Плащат ми, за да браня интересите на тази страна. Твоите интереси. Пък и ако съдехме хората само по съвестта, в тоя град не би останала жива душа. Всъщност от все сърце одобрявам усилията ти. Нямам нищо против бедните и онеправданите. Браво, Дани!
— Извинявай, но тия не ми минават.
Торнхил се усмихна.
— Във всяка страна на света има хора като мен. Ако не я управляват глупаци, разбира се. Ние осигуряваме резултатите, които желаят всички, но нямат куража да ги постигнат.
— Значи си играеш на Господ. Интересен занаят.
— Господ е в сферата на идеите. Аз работя с факти. И между другото, ти самият осъществяваш идеите си чрез незаконни средства. Кое ти дава право да ме упрекваш, че върша същото?
Бюканън нямаше какво да отговори. А леденото спокойствие на Торнхил засилваше още повече чувството му за безпомощност.
— Имаш ли въпроси за срещата с Милстед? — попита Торнхил.
— Имаш срещу него улики поне за три доживотни присъди. Какво искаш в действителност?
Торнхил се изкиска.
— Да не би да ме обвиняваш в тайни помисли?
— Можеш да ми кажеш, Боб, нали сме партньори.
— Вероятно просто искам да скачаш, щом щракна с пръсти.
— Чудесно, но ако продължаваш да се надуваш така, след година ще рухнеш под собствената си тежест.
— Какво доживях — въздъхна Торнхил. — Да ме заплашва един самотен политикан. Всъщност не чак толкова самотен. Нали си имаш армия от един човек. Как е Фейт? Добре ли се чувства?
— Фейт няма нищо общо с това. И никога няма да има.
Торнхил кимна.
— Само ти си на прицел. Ти и твоята групичка подкупни политици. Най-умните и най-опитните в Америка.
Бюканън го гледаше хладно и мълчеше.
— Критичният момент наближава, Дани. Представлението е пред финала. Надявам се, че си готов да напуснеш сцената незабелязано.
— Когато напусна, следата ми ще е толкова чиста, че дори и твоите шпионски спътници няма да я открият.
— Хубаво нещо е вярата. Макар често да се оказва измамна.
— Само това ли искаше да ми кажеш? Да се готвя за бягство? Готов съм още от първия миг, когато те срещнах.
Торнхил стана.
— Сега искам от теб да се погрижиш за сенатор Милстед. Измъкни нещо по-сочно. Накарай го да проговори какви доходи ще получава, след като се оттегли, с какви измислени функции смята да ги оправдае. Колкото повече подробности, толкова по-добре.
— Радвам се, че толкова ти харесва. Сигурно е по-забавно от Залива на прасетата.
— Това беше преди моето време.
— Е, сигурно и ти си оставил следи по други места.
За миг Торнхил настръхна, но си възвърна спокойствието.
— От теб би излязъл чудесен играч на покер, Дани. Но се постарай да запомниш, че блъфът без свестни карти си остава само блъф. — Торнхил наметна шлифера. — Не ме изпращай, сам ще открия пътя.
В следващия миг Торнхил изчезна. Този човек сякаш умееше да изниква и да се разтваря във въздуха. Бюканън се облегна назад и тихо въздъхна. Ръцете му трепереха и той ги притисна към бюрото, докато тръпките отминаха.
Торнхил бе нахлул в живота му като избухващо торпедо. Под неговия натиск Бюканън се превърна в лакей, принуден да шпионира онези, които от години насам подкупваше със собствените си пари. Днес събираше купища сведения за този чудовищен изнудвач. И нямаше как да му попречи.
Смешното бе, че упадъкът на материалното благополучие и работата по чужди заповеди го връщаха точно там, откъдето идваше. Бюканън бе израснал в едно от най-великолепните имения на Филаделфия. Ниски каменни зидове — като ивици сива боя, оставени от огромна четка — очертаваха правоъгълниците на идеално поддържаната морава, насред която върху хиляда квадратни метра се издигаше разкошна резиденция с широки колонади и отделен гараж за четири автомобила с малък апартамент над него. Къщата имаше повече спални от някое студентско общежитие, а баните бяха облицовани със скъпи плочки и върху всеки кран блестеше златно покритие.