— Робърт? — Искаше гласът и да прозвучи повелително, да направи така, че тонът и да му внуши безмълвното настояване за самопризнание. Нищо не излезе от това.
Да, госпожице Сидли? — Очите му бяха тъмнокафяви, като калта на дъното на муден поток.
— Нищо.
Тя се обърна към дъската. Чу как из класната стая се понесе приглушен шепот.
— Пазете тишина! — озъби се тя и отново се обърна с лице към тях. — Още един звук и всички ще останете след училище с Джейн! — Тя се обърна към целия клас, но очите и бяха втренчени в Робърт. Той я изгледа с детинска невинност. Кой, аз ли? Не аз, госпожице Сидли.
Тя се обърна към дъската и започна да пише, без да се вглежда в ъглите на очилата си. Последният половин час премина и Робърт я изгледа втренчено и я изпрати с поглед. Поглед, който казваше „Ние си имаме нашата малка тайна, нали така?“
Този поглед не напускаше съзнанието и. Той бе като малко парченце печено говеждо между два кътника — нещо съвсем мъничко, но го чувстваш като горящ въглен.
Тя седна и се зае със самотния си обяд в пет часа (яйца на очи върху препечена филия) и продължаваше да мисли за това. Знаеше, че остарява и приемаше това като нещо неизбежно. Нямаше намерение да стане една от тези изкуфели учителки, които крещят и блъскат каквото им попадне в клас, когато дойде времето за пенсиониране. Те и напомняха за онези комарджии, които не са в състояние да се откъснат от игралните маси, когато губят. Но тя нямаше намерение да губи. Тя излизаше винаги победителка.
Вгледа се в яйцата на очи.
Не бе ли така?
Тя си помисли за невзрачните лица на учениците си и почувства, че лицето на Робърт е най-забележителното сред всички тях.
Тя се изправи и включи още една лампа.
По-късно, точно преди да заспи, лицето на Робърт пак изплува пред нея и неприятно се усмихна в тъмнината зад клепачите и. Лицето започна да се променя…
Но преди да види в какво точно се променя, тъмнината я погълна.
Госпожица Сидли прекара неспокойна нощ и в резултат на това на другия ден бе много раздразнителна. Тя чакаше, направо се молеше някой да прошепне нещо на съседа си, да се захили или да подаде бележка на съученик. Но класът бе притихнал — съвсем притихнал. Всички я гледаха студено и тя сякаш чувстваше тежестта на погледите им върху себе си като слепи, пълзящи мравки.
„Веднага престани! — Каза си тя троснато. — Държиш се като плашлива госпожичка, току-що завършила колеж!“
Денят пак и се стори безкраен и когато удари последният звънец, тя почувства, че изпитва по-голямо облекчение от децата, когато удари последният звънец.
Децата се подредиха в правилни редици пред вратата, момчета и момичета по височина и се държаха, както си му е редът, за ръка.
— Свободни сте — каза тя и кисело се заслуша в глъчката, докато те се спускаха надолу по стълбището и излязоха на ярката слънчева светлина.
„Какво видях, когато той се промени? Нещо като луковица. Нещо, което хвърляше отблясъци. Нещо, което ме гледаше втренчено, вторачено в мен и се хилеше и изобщо не бе дете. То бе старо, зло и…“
— Госпожице Сидли?
Тя обърна бързо глава и едно малко „О“ изскочи неволно от гърлото и.
Бе господин Ханинг. Той се усмихна извинително:
— Нямах намерение да ви безпокоя.
— Няма нищо — каза тя, по-рязко, отколкото бе възнамерявала. За какво си мисляше? Какво бе станало с нея?
— Бихте ли имали нещо против да проверите книжните салфетки в тоалетната на момичетата?
— Разбира се. — Тя се изправи и опря ръце върху кръста си. Господин Ханинг я изгледа съчувствено. — Запази за друг чувствата си. На мен, старата мома, ми е безразлично какво ще си помислиш за мен. Не ме интересува.
Тя профуча край господин Ханинг и се спусна по коридора към тоалетната на момичетата. Групичката момчета, които носеха издраскана и износена екипировка за бейзбол се умълча, когато тя премина покрай тях и виновно се изнизаха през вратата, където отново започнаха да се разнасят викове.
Госпожица Сидли се намръщи след тях и си помисли, че по нейно време децата бяха по-други. Не по-учтиви — децата никога нямат време за това — и не се отнасяха с кой знае какво уважение към по-възрастните, но сега съществуваше някакво лицемерие, каквото не бе забелязвала никога. Нещо като тихо презрение, което я тревожеше и нервираше. Сякаш бяха…
Скрити зад маски! За това ли става дума?
Тя остави мисълта за това настрани и отиде в тоалетната. Бе малко помещение във формата на буквата Г. Тоалетните бяха подредени по дългата линия, умивалниците по двете страни на по-късата линия.