След като провери поставките за книжни салфетки, тя зърна лицето си в едно от огледалата и с изненада се вгледа в отражението отблизо. Тя ни най-малко не се вълнуваше от това, което видя — ни най-малко. Видя изражение, непознато допреди два дни — изплашено и напрегнато. С внезапен шок осъзна, че размитият образ на пребледнелия, преизпълнен с уважение Робърт, когото бе видяла отразен върху очилата си, бе влязъл в душата и и нарастваше като цирей.
Вратата се отвори и тя чу как две момичета влизат и се хилят тайничко под нос. Възнамеряваше да заобиколи ъгъла и да премине покрай тях, когато чу името си. Тя се обърна към умивалниците и започна отново да проверява поставките за салфетки.
— И тогава той…
Меко хилене.
— Тя знае, но…
Повече смях, мек и лепкав като разтопен сапун.
— Госпожица Сидли е…
Прекратете! Прекратете този шум!
Като се придвижи тихичко, тя видя сенките им, размити и разлети при неясната светлина, процеждаща се през матираните стъкла, сенки прилепнали една към друга с момичешко веселие.
Друга мисъл пропълзя в съзнанието и.
Те знаеха, че тя е там.
Да. Те знаеха. Малките уличници знаеха, че тя е там.
Тя ще ги разтърси здравата. Ще ги тресе, докато зъбите им започнат да тракат и хиленето им се обърне във вой, тя ще удря главите им в покритите с плочки стени и ще ги накара всичко да си признаят.
Тогава сенките се промениха. Те сякаш се удължиха, потекоха като разтопена лой и образуваха такива странни изкривени форми, които принудиха госпожица Сидли да се притисне към порцелановите умивалници, сърцето и лудо биеше в гърдите.
Но те продължиха да се смеят.
Гласовете се промениха, вече не бяха момичешки гласове, сега това бяха гласовете на някакви безполови и бездушни създания и доста, доста злокобни. Бавен, лигав звук на безгрижен хумор, който се изливаше иззад ъгъла върху нея като вода от мръсния канал. Тя погледна към прегърбените сенки и внезапно изпищя. Писъкът и продължи и нарастваше в главата и, докато достигна пронизителността на която е способна само една обезумяла душа. И тогава тя припадна. Хиленето, като демоничен смях, я последва в тъмнината.
Разбира се, тя не можеше да им каже истината.
Госпожица Сидли знаеше това, когато отвори очите си и погледна към уплашените лица на господин Ханинг и госпожа Кросън. Госпожа Кросън държеше бутилката ароматични соли от аптечката на физкултурния салон под носа и. Господин Ханинг се обърна и помоли двете момичета, които гледаха с любопитство госпожица Сидли, да си идат веднага по домовете.
Двете и се усмихнаха — бавно, със съучастнически усмивки и излязоха.
Много добре, тя ще запази тайната им. За известно време. Нямаше да позволи на другите да помислят, че е загубила разсъдъка си или че вече е започнала да изкудкудяква — при това сравнително рано. Ще играе играта им. Докато успее да изобличи тяхната низост и да я изтръгне до корен.
— Страхувам се, че съм се подхлъзнала — каза тя спокойно, като се изправи и се направи, че не забелязва острата болка в гърба си. — Някакво мокро петно.
— Това е ужасно — каза господин Ханинг. — Наистина ужасно. Добре ли сте…
— Лошо ли удари гърба си, Емили? — прекъсна го госпожа Кросън. Господин Ханинг я погледна с признателност в очите.
Госпожица Сидли се изправи, гръбнакът и я раздираше от болка.
— Не — каза тя. — Всъщност това падане сякаш имаше чудотвотно странично въздействие. С години гърбът ми не се е чувствал толкова добре.
— Можем да повикаме доктор — започна господин Ханинг.
— Няма нужда. — Госпожица Сидли му се усмихна студено.
Ще повикам такси от кабинета си.
— Няма никакъв смисъл да правите такова нещо — каза госпожица Сидли, отправи се към вратата на тоалетната за момичетата и я отвори. — Винаги се прибирам с автобус.
Господин Ханинг се усмихна и погледна госпожа Кросън. Госпожа Кросън премигна и нищо не каза.
На следващия ден госпожица Сидли задържа Робърт след училище. Той не направи нищо, с което да предизвика наказанието, така че тя просто си измисли някакъв повод, за да се заяде с него. Не изпитваше никакви угризения — та той бе чудовище, а не малко момче. Трябваше да го накара да си го признае.
Гърбът и се раздираше от агонизираща болка. Тя осъзна, че Робърт го знае. Той очакваше, че това ще му помогне. Но нямаше да му помогне. Това бе още едно от нейните малки предимства. Гърбът и постоянно я болеше през последните години и много пъти я бе болял така силно, е, почти толкова силно.
Тя затвори вратата и двамата се озоваха сами в заключената стая.
За миг тя остана неподвижна и погледна изпитателно към Робърт. Очакваше той да сведе поглед. Той остана невъзмутим. Изгледа я и в този миг около крайчеца на устата му заигра лека усмивчица.