Джек Лондон
Да убиеш човек…
Макар да мъждееха само нощните лампи, тя обикаляше уверено из големите стаи и просторни
салони, като напразно търсеше недочетена стихосбирка, която бе затулила някъде и едва сега се беше сетила за нея. Когато запали лампите в гостната, тя изпъкна на светлината им, облечена с широк пеньоар от мек розов плат, богато поръбен с дантели на деколтето и по рамената. Пръстените още бяха на ръцете й, буйната руса коса още не беше разпусната. Нежно, изящно хубава, със слабо овално лице, червени устни, лека руменина по бузите, тя имаше сини очи, които с променливостта на хамелеон можеха по желание да погледнат широко отворени с наивността на девойка, да станат сурови
и сиви, със студен блясък, или да пламнат с непреклонен и властен жар.
Тя изгаси лампите, излезе и се запъти по коридора към сутрешния салон. На вратата спря и се
ослуша. От другия край я сепна не звук, а усещането за някакво движение. Можеше да се закълне, че не е чула нищо, и все пак бе настъпила някаква
промяна. Атмосферата на нощния покой се бе нарушила. Запита се кой ли от слугите може да броди из къщата. Икономът не — той бе известен с това, че си ляга рано освен в особени случаи. Не можеше да е камериерката й, понеже й бе позволила да излезе тази вечер.
Като продължи до трапезарията, откри, че вратата е затворена. Защо я отвори и влезе, не знаеше, но имаше чувството, че това, което събуди безпокойството й, каквото и да бе то, е там. Стаята тънеше в мрак, тя отиде опипом до ключа и го натисна. Когато ослепителната светлина блесна, тя се дръпна назад и възкликна. Извика само „О!“, и то не високо.
С лице към нея, до електрическия ключ, притиснал се до стената, стоеше някакъв мъж. В ръката си държеше насочен срещу нея револвер. Колкото
и да се беше уплашила, когато го съзря, тя забеляза, че оръжието е черно и с извънредно дълга цев. Тя го позна, беше колт. Мъжът беше среден на ръст, облечен просто, с кафяви очи и с почерняло от слънцето лице. Изглеждаше много спокоен. Револверът не трепваше и беше насочен срещу корема й, ръката му не бе изпъната, а с лакът опрян на хълбока.
— О! — рече тя. — Моля да ме извините. Вие ме стреснахте. Какво искате?
— Май че трябва да се измъкна — отвърна той смешно присвил устни. — Аз като че се загубих в това жилище и ако бъдете толкова добра да ми покажете къде е вратата, няма да направя нищо лошо и веднага ще си плюя на петите.
— Но какво правите тук? — поиска да знае тя и в гласа й прозвуча остра нотка на човек, свикнал да заповядва.
— Дошъл съм направо за грабеж, госпожице, това е то. Дошъл съм да поогледам и да видя какво-мога да задигна. Мислех, че ви няма вкъщи, като ви видях да излизате със стария с кола. Смятам, че трябва да е бил баща ви и вие сте госпожйца Сетлиф.
Госпожа Сетлиф разбра грешката, оцени неволния комплимент и реши да не разкрива заблуждението му.
— Откъде знаете, че съм госпожица Сетлиф?
— Това не е ли къщата на стария Сетлиф? Тя кимна.
— Не съм знаел, че има дъщеря, но смятам, че трябва да сте негова щерка. А сега, ако не ви създавам прекалено голяма грижа, ще ви бъда благодарен, ако ми покажете откъде да изляза.
— Защо пък? Вие сте крадец, грабител.
— Ако това си ми беше занаята, щях досега да съм свалил тия пръстени от ръцете ви, вместо да ви говоря учтиво — сопна се той. — Аз съм дошъл да изкарам нещо от стария Сетлиф, не да ограбвам жени. Ако ми се махнете от пътя, смятам, че и сам ще намеря откъде да изляза.
Госпожа Сетлиф беше проницателна жена и долови, че от такъв човек няма защо много да се страхува. Не беше типичен престъпник — в това беше сигурна. По приказките му разбра, че не е от големите градове и й се струваше, че усеща волния, по-непринуден лъх на безпределни, простори.
— Ами ако бях изпищяла? — полюбопитствува. тя. — Да кажем, че бях извикала за помощ? Нима щяхте да ме застреляте? Мене… една жена?
Тя забеляза мигновено смущение в кафявите му очи. Мъжът отговори бавно и замислено, сякаш се мъчеше да реши трудна задача:
— Смятам, че тогава щеше да се наложи, да ви стисна за гърлото и хубавичко да ви набъхтя.
— Една жена?
— Като нищо щеше да ми се наложи — отговори той и госпожа Сетлиф видя устните му мрачно да се свиват. — Вие сте само една слаба жена, но виждате ли, госпожице, не мога да се оставя да ме натикат в затвора. Не, госпожице, наистина не мога. Имам един приятел, дето ме чака там, на Запад. Той го е загазил и аз трябва да му помогна. — Устата му се сви още по-мрачно. — Мисля, че бих могъл да ви удуша, без чак много да ви заболи.
Тя го загледа с детинско изражение на наивно-неверие в очите.
— Никога още не съм виждала крадец — увери