— О! Вие пушите! Това не ми е дошло наум. Тя посегна над револвера към ръката му и посочи издаващите го пожълтели пръсти. Същевременно очите й измериха разстоянието на собствената й ръка и на неговата до револвера. Умираше от желание да го грабне с едно бързо движение. Сигурна беше, че може да го направи, и все пак не съвсем;
така тя се въздържа и отдръпна ръката си.
— Няма ли да запушите? — подкани го тя.
— Пуши ми се, та две не виждам.
— Че запушете. Аз нямам нищо против. Всъщност приятно ми е, когато пушат, искам да кажа, цигари.
Той бръкна в джоба си с лявата ръка, извади парченце амбалажна хартия и го пое с дясната ръка току до револвера. Отново бръкна и сложи върху хартишката щипка тъмен, едро рязан тютюн. След това се зае, с двете ръце върху револвера, да свива цигара.
— Ако съдя по начина, по който не се отделяте
от това отвратително оръжие, като че ли ви е страх
от мене — закачи го тя.
— Не че ме е страх от вас, госпожице, ами малко
ми е чоглаво предвид обстоятелствата.
— Но ето, аз не съм се уплашила от вас.
— Вие нямате какво да губите.
— Живота си — отвърна му тя.
— Това е вярно — веднага се съгласи крадецът. — И не сте се стреснали от мен. Може аз да съм прекалено предпазлив.
— Аз не бих ви направила нищо лошо — докато
казваше това, с пантофката си напипа копчето на звънеца и го натисна. Същевременно в очите й светеше искрена честност. — Вие умеете да преценявате мъжете, зная. И жените. Положително, когато аз се мъча да ви отклоня от престъпния живот и да ви намеря честна работа…
Той веднага побърза да се извини:
— Много ви моля да ми простите, госпожице. Сигур туй мойто притеснение не е много учтиво.
С тези думи той махна дясната си ръка от масата и след като си запали цигарата, я отпусна на
скута.
— Благодаря ви за доверието — пророни тя тихо, като се мъчеше упорито да не измерва с поглед разстоянието до револвера и продължи без прекъсване да натиска с крака си копчето на звънеца.
— А за тия триста долара — подхвана нейният гост. — Мога да ги изпратя телеграфически на Запад още сега през нощта. И съм съгласен да работя за тях и прехраната си цяла година.
— Вие ще печелите повече от това. Мога да ви обещая най-малко седемдесет и пет долара на месец. Разбирате ли от коне?
Лицето му светна и в очите му блеснаха пламъчета.
— Тогава елате да работите при мен… или при баща ми, по-право казано, макар че всички слуги ги наемам аз. Трябва ми втори кочияш.. .
— И да нося ливрея? — прекъсна я той рязко, а в гласа и присвитите му устни се долавяше подигравката на свободолюбивия западняк.
Тя се усмихна с разбиране:
— Явно това не подхожда. Чакайте да помисля.
Да. Умеете ли да обяздвате и да отглеждате жребци? Той кимна.
— Ние имаме коневъдно стопанство има свободно място за човек точно като вас. Ще го заемете ли?
— Ще ли питане, госпожице? — в гласа му прозвуча благодарност и въодушевление. — Изпратете ме там. Ще се хвана още утре и като нищо мога едно да ви обещая, госпожице. Никога няма да съжалявате, че сте помогнали на Хюи Люк, когато е бил в беда…
— Струва ми се, че ми казахте да ви наричам Дейв — упрекна го тя добродушно.
— Вярно е, госпожице. И много ви моля да ми простите. То си беше чиста лъжа. Истинското ми име е Хюи Люк. И ако ми дадете адреса на това коневъдно стопанство и пари за железницата, ще потегля за там още рано сутринта.
През цялото време на разговора госпожа Сетлиф не беше престанала да натиска звънеца. Беше звъняла по какъв ли не тревожен начин — три пъти късо и един път дълго, два пъти късо и един път дълго, пет пъти. Беше опитала дълга поредица от кратки иззвънявания, а веднъж беше натискала звънеца непрекъснато цели три минути. Не знаеше вече дали да упреква непробудния сън на глупавия иконом, или да повярва, че звънецът не е в ред.
— Толкова се радвам — каза тя, — толкова се радвам, че сте съгласен. Всичко ще се нареди съвсем лесно. Но първо ще трябва да ми имате доверие и да ми позволите да се кача горе да си взема портмонето. — Тя забеляза появилото се за миг съмнение в очите му и побърза да добави: — Нали аз пък ще ви дам на вяра триста долара.
— Вярвам ви, госпожице — любезно отвърна той. — Просто не мога да овладея нервите си.
— Да отида ли да взема парите?
Но преди да успее да получи съгласието му, до слуха й достигна отдалече лек, приглушен шум. Тя позна, че е от летящата врата към кухненските помещения. Но той беше толкова лек — по-скоро едва доловим полъх, отколкото звук, — че нямаше да го чуе, ако не беше наострила уши за него. Въпреки това мъжът го чу. Той се стресна по своя сдържан начин.