Мис Стефани с удоволствие продължи:
— Не искаш ли, като пораснеш, да бъдеш адвокатка?
Мисис Моди докосна ръката ми и аз отговорих доста кротко:
— Не, госпожице, искам да стана обикновена дама, Мис Стефани ме изгледа подозрително, реши, че не проявявам нахалство, и се задоволи да каже:
— Няма да постигнеш голям успех, ако не носиш по-често рокли.
Ръката на мисис Моди притисна здраво моята и аз не отвърнах нищо. Нейната топлота ми беше достатъчна.
От лявата ми страна седеше мисис Грейс Мериуедър и аз реших, че ще бъде учтиво да поговоря с нея. Мистър Мериуедър, убеден методист по принуда, явно не мислеше, че песента „О, божа благодат, твоята сладка музика спаси мене, грешния…“ се отнася до него. В Мейкомб обаче преобладаваше мнението, че мисис Мериуедър го бе отрезвила и направила порядъчен гражданин. И наистина мисис Мериуедър беше най-благочестивата дама на Мейкомб. Потърсих интересна за нея тема.
— Какво обсъждахте днес? — попитах аз.
— О, детето ми, говорехме за мруните — отвърна тя и започна да приказва. Нямаше нужда от повече въпроси.
Големите кафяви очи на мисис Мериуедър се изпълваха със сълзи винаги, когато говореше за тия нещастници.
— Живеят сред джунглите. И никой не се грижи за тях, освен Джеймс Граймс Еверет — каза тя, — Освен този светец Джеймс Граймс Еверет нито един бял човек не иска да се доближи до тях.
Мисис Мериуедър караше гласа си да звучи като орган: всяка нейна дума отекваше с пълната си звучност.
— Беднотата… невежеството… безправността — никой, освен Джеймс Граймс Еверет, не ги познава. Знаеш ли, когато църквата ме изпрати до лагера, Джеймс Граймс Еверет ми каза…
— Той там ли беше, госпожо? Аз мислех…
— Беше се върнал в отпуска. Джеймс Граймс Еверет ми каза: „Мисис Мериуедър, вие не можете да си представите, не можете да си представите с какво се борим ние!“ Точно така ли каза?
— Да, госпожо.
— А пък аз му казах: „Мистър Еверет — казах му, — дамите от южномейкомбската методистко-епископална църква в щата Алабама единодушно ви подкрепят“. Така му казах. И знаеш ли, още там, на самото място, си дадох клетва. Казах си, щом се върна в Мейкомб да изнеса доклад за мруните и да предам на Мейкомб посланието на Джеймс Граймс Еверет. Точно това правя сега.
— Да, госпожо.
Мисис Мериуедър разтърси глава и черните й къдри заподскачаха.
— Джин-Луиза — каза тя, — ти си щастлива девойка. Живееш в християнска къща с християни в християнски град. А там, в страната на Джеймс Граймс Еверет, има само грях и мизерия.
— Да, госпожо.
— Грях и, мизерия… Какво каза, Гертруда? — с променен глас мисис Мериуедър запита съседката си. — О, това ли? Винаги съм казвала да се прощава и забравя. Дълг на църквата е да й помогне, за да живее отсега нататък с децата си по християнски. Някои от нашите мъже трябва да отидат и да кажат на свещеника да я поощрява.
— Извинете, мисис Мериуедър — прекъснах я аз, — за Майела Юел ли говорите…?
— Не, детето ми. За жената на онзи негър, Том… Том.
— Робинсън, госпожо.
Мисис Мериуедър пак се обърна към съседката си.
— Има едно нещо, в което вярвам истински, Гертруда — продължи тя, — но някои хора не са съгласни с мене. Ако им покажем, че сме им простили, че вече всичко е забравено, цялата работа ще затихне от само себе си.
— Мисис Мериуедър — прекъснах я още веднъж аз, — какво ще затихне от само себе си?
Тя отново се обърна към мен. Мисис Мериуедър беше от тези бездетни възрастни, които смятат, че трябва да променят гласа си, когато говорят с деца.
— Нищо, Джин-Луиза — отвърна тя с величествен и разлят глас, — готвачките и ратаите бяха недоволни, но вече се успокояват. На другия ден след делото мърмореха доста.
Мисис Мериуедър се обърна с лице към мисис Фароу.
— Гертруда, повярвайте ми, няма нищо по-противно от намръщена черна физиономия. Бърните им увисват чак до тука. Разваля ти се целият ден, само като погледнеш такава муцуна в кухнята си. Знаеш ли какво казах на моята Софи, Гертруда? Казах й: „Софи — казах й, — днес ти просто не си добра християнка. Исус Христос никога не е мърморил и не се е оплаквал“. И знаеш ли, това й подействува добре. Тя вдигна очи от земята и ми каза: „Не, мис Мериуедър, Исус никога не е мърморил“. Та ти казвам, Гертруда, никога не трябва да се изпуска удобният случай да се възслави господа бога.
Спомних си за малкия стар орган в параклиса на „Пристанището Финч“. Когато бях много малка и когато бивах послушна през деня, Атикус ми разрешаваше да надувам меха отзад, а той свиреше с един пръст, Последната нота звучеше, докато в органа имаше въздух. Явно, мисис Мериуедър беше привършила въздуха си и докато поемаше нов, мисис Фароу се приготви да заговори.