Мисис Фароу имаше прекрасно тяло, безцветни очи и малки стъпала. Сивите къдрици на косата й наскоро бяха излезли изпод ръката на фризьора. По благочестие беше втората дама в Мейкомб. Всеки път, преди да заговори, имаше странния обичай да подсвирва леко.
— С-с-с, Грейс, — каза тя, — същото нещо оня ден казвах и аз на брат Хътсън: „С-с-с-с, брат Хътсън — казах аз, — с-с-с, изглежда водим безнадеждна борба, безнадеждна“. Казах му още: „С-с-с, а те пет пари не дават. Можем да ги учим, докато посинеем, можем до припадък да се мъчим да ги направим християни, но въпреки това, времената станаха такива, че нито една дама не може спокойно да заспи в кревата си.“ А той ми каза: „Мисис Фароу, просто не знам докъде ще стигнем“. А пък аз му казах: „С-с-с, точно така е“.
Мисис Мериуедър важно кимна. Гласът й се извиси над звънтенето на кафените чаши и леките, преживни звуци, които дамите издаваха, докато дъвчеха различните лакомства.
— Гертруда — каза тя, — уверявам те, в този град има добри, но заблудени хора. Добри, но заблудени. И има хора в този град, които мислят, че постъпват правилно. Няма да споменавам имена, но някои от хората в града преди известно време мислеха, че вършат нещо правилно, а само предизвикаха вълнения. Само това направиха. Може би им се е струвало, че така трябва да постъпят, не знам, не разбирам този въпрос, но толкова намръщени и недоволни физиономии… Казвам ти, че ако моята Софи продължеше така още един ден, щях да я уволня. На нея не може да й мине през дебелата черна глава, че я държа само заради кризата и защото се нуждае от този долар и четвърт, който й плащам всяка седмица.
— Не ти ли присяда храната й?
Обади се мисис Моди. Край устата й се явиха две напрегнати бръчки. Тя седеше мълчаливо до мене с чаша кафе върху едното си коляно. Щом престанаха да говорят за жената на Том Робинсън, бях вече загубила нишката на разговора и си мислех за „Пристанището на Финч“ и реката. Леля Александра грешеше; деловата част на събранието беше по-интересна, а общият разговор — ужасно скучен.
— Не разбирам какво искаш да кажеш, Моди — отвърна мисис Мериуедър.
— Сигурна съм, че разбираш много добре — накъсо каза мисис Моди.
Тя не добави нищо повече. Когато се разгневеше, нейната рязкост ставаше ледена. Нещо я беше ядосало и сивите й очи бяха ледени като гласа й. Мисис Мериуедър почервеня, погледна към мене и сведе поглед. Не можах да видя мисис Фароу.
Леля Александра се изправи, бързо взе да поднася сладкиши и оживено заговори мисис Мериуедър и мисис Гейтс. В разговора се намеси мисис Перкинс и тогава леля Александра се отдръпна. Тя погледна с благодарност към мисис Моди и аз си помислих колко особени са жените. Мисис Моди и леля Александра никога не са били твърде близки, а ето че леля мълчаливо й благодареше за нещо. Не знаех за какво. Доволна бях да науча, че дори и леля Александра може да бъде благодарна, когато й помогнат. Несъмнено и аз самата скоро трябваше да навляза в този свят, където леко ухаещите дами се поклащаха на повърхността, пееха си и пиеха студена вода.
Но в света на баща си се чувствувах много по-удобно. Хора като мистър Хек Тейт не ви поставяха капани с невинни въпроси, за да ви се присмиват; дори и Джем не ми се подиграваше, освен ако кажех нещо глупаво. Дамите сякаш живееха в непрестанен ужас от мъжете, сякаш не можеха да ги одобрят напълно. А пък на мен мъжете ми харесваха. Имаше нещо привлекателно в тях, въпреки всичките им ругатни, пиенето, комара и дъвченето на тютюн; колкото и неприятни да бяха, у тях имаше нещо, което ми харесваше инстинктивно… Те не бяха…
— Лицемери, мисис Перкинс, лицемери — каза мисис Мериуедър. — Тук, на юг, поне този грях не тежи върху нашите рамене. На север хората ги освободиха, но не сядат на една маса с тях. Ние не ги лъжем, не им казваме: „Да, и вие сте като нас, само че си стойте настрана“. Ние им казваме те да си живеят своя живот, а ние да си живеем нашия. Според мене, тази жена, мисис Рузвелт, е полудяла… направо е полудяла, щом отива в Бирмингам и се опитва да сяда на една маса с тях. Ако аз бях кмет на Бирмингам, щях…
Никой от нас не беше кмет на Бирмингам, но ми се искаше за един ден да стана губернатор на Алабама; щях с такава бързина да освободя Том Робинсън, че мисионерският кръжок нямаше да има време да си поеме дъх. Онзи дек Калпурния разправяше на готвачката на мисис Рейшъл колко тежко понесъл Том цялата работа и не млъкна, когато аз влязох в кухнята. Каза, че Атикус с нищо не можел да му помогне в затвора и последното нещо, което рекъл на Атикус, преди да го отведат в затворническия лагер, било: „Сбогом, мистър Финч, нищо вече не можете да сторите, затова няма смисъл да опитвате“. И как Атикус казал, че когато отвели Том в затвора, той загубил всякаква надежда. Атикус се опитал да му обясни как стоят нещата и че не трябва да губи надежда, защото Атикус полага всички усилия да го освободи. Готвачката на мисис Рейшъл попита Калпурния защо Атикус не му е казал, че ще го освободят й с това да го успокои. Калпурния отвърна: