— Защото ти не познаваш законите. Първото нещо, което научаваш в семейството на адвокати е, че за нищо не ти се дава определен отговор. Мистър Финч не може да каже, че една работа е така или така, когато не е сигурен.
Предната врата се тръшна и чух стъпките на Атикус в преддверието. По навик се запитах колко е часът. Не му беше време да се прибира, а и в дните, когато се събираше мисионерският кръжок, той обикновено оставаше в града до тъмно.
Атикус застана на прага. Държеше шапката си в ръка и лицето му беше побеляло.
— Извинете ме, уважаеми дами — каза той. — Продължавайте вашата работа, не искам да ви преча. Александра, би ли дошла за минутка в кухнята? Трябва ми за малко Калпурния.
Той не мина през трапезарията, а заобиколи през задния коридор, влезе в кухнята през задната врата. Ние с леля Александра го посрещнахме. Вратата на трапезарията се отвори още веднъж и към нас се присъедини мисис Моди. Калпурния се надигна от стола си.
— Калп — каза Атикус, — искам да дойдеш с мен до къщата на Хелен Робинсън…
— Какво се е случило? — попита леля Александра, разтревожена от израза на Атикус.
— Том е мъртъв.
Леля Александра затисна уста с двете си ръце.
— Застреляли го — продължи Атикус. — Опитал се да избяга. По време на разходката им. Казват, че се хвърлил сляпо към оградата и започнал да се катеря по нея пред очите им…
— Не са ли се опитали да го спрат? Не са ли го предупредили — гласът на леля Александра трепереше.
— О, да, пазачите му извикали да спре. Стреляли няколко пъти във въздуха и едва тогава го застреляли. Точно когато се прехвърлял през оградата. Казват, че ако били здрави и двете му ръце, щял да се изплъзне, толкова бързо станало всичко. Седемнадесет куршума го поразили. Не е трябвало да го стрелят толкова много, Калп, искам да дойдеш с мене и да ми помогнеш да съобщим на Хелен.
— Да, сър — измърмори тя, като се мъчеше да си отвърже престилката.
Мисис Моди отиде при Калпурния и я развърза.
— Това е последната капка, Атикус — каза леля Александра.
— Зависи как ще погледнеш — отвърна той. — Сред двеста негри какво значи още един негър повече или по-малко? За тях той не е бил Том, а бягащ затворник.
Атикус се облегна на хладилника, бутна нагоре очилата си и разтри очи.
— Имахме толкова добри възможности — каза той. — Разправих му какво мисля, но по съвест не можех да му обещая повече. Предполагам, че на Том са му омръзнали възможностите да спечели нещо от белите и е предпочел да разчита на себе си. Готова ли си, Калп?
— Да, мистър Финч.
— Да вървим тогава.
Леля Александра седна на стола на Калпурния скри лице в ръцете си. Не се помръдваше и беше толкова тиха, че се уплаших да не припадне. Чух мисис Моди да се задъхва, сякаш току-що се беше качила по стълбите, а в трапезарията дамите продължаваха весело да разговарят.
Помислих, че леля Александра плаче, но когато свали ръце, видях, че не плаче. Само лицето й беше уморено. Заговори с безизразен глас:
— Не мога да кажа, че одобрявам всички негови постъпки, Моди, но той е мой брат и искам да знам кога ще се свърши всичко това. — Тя повиши глас, — Сърцето му се разкъсва. Външно не го показва, но сърцето му се къса. Виждала съм го, когато… Какво още искат от него, какво още, Моди, какво още?
— Кой какво иска, Александра? — попита мисис Моди.
— Имам предвид хората от града. Те го оставят да прави всичко, което те се страхуват да правят, за да не загубят някоя и друга пара. Те го оставят да си разсипва здравето и да прави това, което те се страхуват да правят, те са…
— По-тихо, ще те чуят — каза мисис Моди. — А не си ли помисли нещо друго, Александра? Че независимо дали Мейкомб го съзнава или не, ние сме дали на Атикус най-високата оценка, с която може да бъде удостоен човек. Вярваме, че ще постъпи справедливо, това е всичко.
— Кой? — Леля Александра никога не разбра, че повтаря въпроса на Джем.
— Малкото хора в този град, които казват, че справедливостта не е отредена „само за бели“; малкото хора, които казват, че не само ние, а всеки има право на справедлив съд; малкото хора, в които има достатъчно смирение, за да, помислят, когато видят негър: „Ако не беше милостта божия, това можех да бъда аз“. — Гласът на мисис Моди си възвърна обичайната решителност. — Малкото хора в този град, които имат добрия произход зад гърба си, за тях говоря!