Но веднъж, в училище, наистина се замислих по принуда. Един път седмично имахме час по текущите събития. Всеки беше длъжен да изреже от вестника една статия, да научи съдържанието й и да го преразкаже на класа. Предполагаше се, че подобна практика ще освободи децата от много лоши черти — когато застанат пред съучениците си, всеки ще се постарае да заеме хубава стойка, докато изнася кратката си информация, ще подбира думите си; изучаването на текущите събития ще му засили паметта; ако се почувствува самотен пред класа, това ще го накара по-скоро да се върне сред другите.
Идеята беше твърде дълбока, но, както винаги, в Мейкомб тя не даде особено добри резултати. Най-напред, малко от фермерските деца имаха достъп до вестници и затова тежестта на текущите събития се поемаше от градските ученици, а извънградските още веднъж се убеждаваха, че учителите се занимават само с децата от града. Онези фермерски деца, които имаха възможност да носят изрезки от вестници, използуваха „Селския вестник“, както те го наричаха, а нашата учителка, мис Гейтс, изобщо не го смяташе за вестник. Не можех да разбера защо се мръщеше, когато някое дете четеше извадки от „Селския вестник“, но усещах, че това беше свързано някак е харесването на лека музика, яденето на бисквити с петмез за обед, пеенето на „Сладко магарето пее“, изобщо с всичко онова, заради което държавата плащаше на учителките да ни отучат.
И все пак малцина от децата знаеха какво значи текущи събития. Малкият Чък Литъл, запознат много добре с кравите и техните навици, беше стигнал до средата на една приказка за чичо Начъл, когато мис Гейтс го прекъсна.
— Но, Чарлз, това не е никакво текущо събитие. Това е реклама.
Сесил Джейкъбс обаче знаеше едно текущо събитие. Като дойде неговият ред, той застана пред класа и започна:
— Пустият му Хитлер…
— Адолф Хитлер, Сесил — каза мис Гейтс. — Не се започва с пустия му…
— Да, госпожице — отвърна той. — Та, пустият му Адолф Хитлер хванал евреите да ги разследва…
— Преследва, Сесил…
— Не, мис Гейтс, тука се казва… така де, изобщо пустият му Адолф Хитлер гони евреите, натиква ги в затвори, взема им всичките имоти и не ги пуска да излязат от страната, а освен това чисти малоумните…
— Как така чисти малоумните?
— Да, мис Гейтс, сигурно тях не им стига умът да се чистят сами, те, идиотите, сигурно са много мръсни. Така де, значи Хитлер е започнал също да прибира и всички полуевреи и иска да ги запише в списъци, да не би да му направят някоя мизерия, и, според мен, това е лошо и ето моето текущо събитие.
— Много добре, Сесил — каза мис Гейтс. Сесил се наду и седна на мястото си.
От задния край на стаята се вдигна една ръка.
— Как може подобно нещо?
— Какво нещо? — търпеливо попита мис Гейтс.
— Искам да кажа, как може Хитлер да натика в пандиза толкова народ, ами че нали властта ще го озапти него? — попита момчето.
— Хитлер сам е властта — каза мис Гейтс и се възползува от случая да мине към активно обучение; отиде до черната дъска и с големи букви написа ДЕМОКРАЦИЯ. — Демокрация — прочете тя, — Знае ли някой какво значи тази дума?
— Ние знаем — обади се някакъв глас.
Аз вдигнах ръка, понеже си спомних един стар предизборен лозунг, който Атикус на времето ми беше казал.
— Какво мислиш, че значи тази дума, Джин-Луиза?
— Равни права за всички, специални привилегии за никого — цитирах аз.
— Много добре, Джин-Луиза, много добре — мис Гейтс се усмихна. Пред думата демокрация тя написа пак с печатни букви Ние сме. — А сега целият клас да каже гласно: „Ние сме демокрация“.
Казахме го. След това мис Гейтс добави:
— Това е разликата между Америка и Германия. Ние сме демокрация, а Германия е диктатура. Дик-та-тура. — продължи тя. — Ние тук, у нас, не желаем да преследваме никого. Преследват само тези, които имат предразсъдъци. Пред-раз-съ-дък — произнесе на срички тя. — Няма по-добри хора на света от евреите и не мога да разбера защо Хитлер не мисли така.