Някаква любознателна душа от средата на стаята запита:
— А, според вас, защо не обичат евреите, мис Гейтс?
— Не зная, Хенри. Евреите са полезни членове на обществото във всяка страна, където живеят, и освен това са дълбоко набожни хора. Хитлер се опитва да унищожи религията, може би затова не ги обича.
— Аз не зная със сигурност — обади се Сесил, — казват, че обменяли пари и такива работи, но това не е причина да бъдат преследвани. И те са бели, нали?
— Когато стигнеш в гимназията, Сесил, ще научиш, че евреите са били преследвани още от най-стари времена и дори са ги изгонили от собствената им страна. Това е една от най-ужасните страници в историята. А сега е време за аритметика, деца.
Никога не съм обичала аритметиката, затова прекарах останалото време в гледане през прозореца. Виждала съм как Атикус се мръщеше, само когато Елмър Дейвис съобщаваше по радиото последните новини за Хитлер. Атикус врътваше копчето и възклицаваше: „Пфу!“ Веднъж го попитах защо се дразни толкова от Хитлер и Атикус отвърна:
— Защото е маниак.
„Това не е обяснение, мислех си аз, докато класът продължаваше да смята. Един маниак и милиони обикновени германци.“ Струваше ми се, че вместо да се оставят Хитлер да ги затваря, трябваше те да го затворят в клетка. Нещо друго не беше наред — щях да питам баща си.
Попитах го и той каза, че не можел да ми отговори, защото и сам той не знаел.
— Но е добре да се мрази Хитлер, нали?
— Не е добре да мразим когото и да било — каза той.
— Атикус, има нещо, което не разбирам. Мис Гейтс каза, че това, което правел Хитлер, било ужасно и цялата се изчерви…
— Сигурно.
— Нищо, сър.
Отидох си, защото не бях сигурна, че мога да обясня на Атикус това, което се въртеше в главата ми. Не бях сигурна дали мога да изясня смътното си чувство. Може би Джем щеше да ми даде отговор, Джем разбираше училищните работи повече от Атикус.
Джем бе носил вода целия ден и се чувствуваше изморен. На пода до кревата му се търкаляше празна бутилка от мляко и корите на десетина банана.
— Защо си се натъпкал? — попитах аз.
— Треньорът каза, че ако наддам двадесет и пет фунта до следващата година, ще мога да играя — отвърна той. — А това е най-бързият начин.
— Стига да не почнеш да повръщаш… Ех, Джем; искам да те попитам нещо!
— Питай! — Той остави книгата и протегна крака.
— Мис Гейтс е свястна жена, нали?
— Разбира се — отвърна Джем. — Когато бях в нейния клас я харесвах.
— Тя много мрази Хитлер…
— Е, и какво от това?
— Днес ни разправя колко лошо се отнасял Хитлер с евреите. Джем, нали не е справедливо човек да преследва когото и да било? Искам да кажа, дори да мислиш злото на някого, нали не е справедливо?
— Божичко, Скаут, разбира се, че не е. Какво те мъчи?
— Да, ама онази вечер, когато излизахме от съдебната палата, мис Гейтс беше… слизаше по стълбите пред нас, ти сигурно не си я видял, и говореше с мис Стефани Крауфорд. И я чух да казва, че било време някой да ги научи тези негри, защото взели много да си въобразяват и скоро щели да почнат да се женят за нас. Джем, как може да мразиш толкова Хитлер и в същото време да се отнасяш лошо към нашите хора…
Джем внезапно освирепя. Скочи от кревата, сграбчи ме за яката и ме разтърси.
— Не искам да чувам повече за съдебната зала, никога, никога вече, чуваш ли? Чуваш ли какво ти казвам? Втори път да не ми споменаваш нито дума за нея, чуваш ли? А сега се махай!
Бях толкова удивена, че не заплаках. Измъкнах се от стаята на Джем и тихичко затворих вратата, да не би най-малкият шум да го разгневи отново. Изведнъж се почувствувах уморена и ми се дощя да бъда при Атикус. Той беше във всекидневната, отидох при него и се опитах да се покатеря на скута му.
— Много си голяма вече — усмихна се той, — мога да приютя само част от тебе. — Той ме притисна. — Скаут — каза кротко Атикус, — не се тревожи от Джем. На него му е много трудно тези дни. Чух ви горе.
Атикус каза, че Джем се опитвал с всички сили да забрави нещо, но всъщност той само го отстранявал от ума си, докато минело достатъчно време. Когато ще можел спокойно да мисли за него, пак щял да стане предишният Джем.
27
Както беше казал Атикус, нещата до известна степен се уталожиха. Към средата на октомври, извън всекидневието, само две незначителни събития се случиха на двама граждани в Мейкомб. Не, бяха по-скоро три и не засягаха пряко рода Финч, макар че имаха известно отношение към нас.
Първото бе, че мистър Боб Юел получи работа и почти веднага, само за няколко дни, я загуби. Това може би е единственият случай в окръга през тридесетте години на нашия век. Човек да бъде уволнен от административна работа поради мързел. Краткотрайната слава, предполагам, бе породила у него и краткотрайно усърдие, но работата му продължи, колкото славата; мистър Юел беше забравен, както и Том Робинсън. После поднови редовното си седмично появяване в службата за обществена помощ, мрачно си получаваше помощта и мърмореше неясни фрази за кучите му синове, които си мислели, че управляват града и не оставяли честния човек сам да си изкара хляба. Според Рут Джонс, чиновничката от службата за обществена помощ, мистър Юел открито обвинил Атикус, че му бил отнел работата. Тя толкова се развълнувала, че отишла в кантората на Атикус и му казала. Атикус пък казал на мис Рут да не се безпокои — ако Боб Юел искал да се обясни по този въпрос с Атикус, той знаел пътя за кантората.