В този момент Калпурния каза, че трябва да отида в кухнята.
Тя беше разярена, а когато беше разярена, Калпурния пообъркваше граматиката. В спокойно състояние граматиката й беше като на всички други в Мейкомб. Атикус казваше, че тя е много по-образована от останалите негри.
Тя ме погледна изкосо и бръчиците край очите й станаха по-дълбоки.
— Има хора, дето не ядат като нас — прошепна тя ожесточено, — но ти не трябва да им се смееш на масата. Туй момче ти е гост и може да рече да изяде покривката, но ти въпреки туй няма да го закачаш, чуваш ли?
— Но, Калп, той не ми е гост, той е от Кънингамовци…
— Затваряй си устата! Какъвто и да е, щом е дошъл в тая къща, той ти е гост и да не съм те чула да му забелязваш! Виж я ти, колко важна! Може твоето семейство да е по-добро от Кънингамовци, но ти само го срамиш! Като не можеш да се държиш прилично на масата, ще ядеш в кухнята!
С едно здраво пошляпване Калпурния ме отправи през вратата на трапезарията. Взех си чинията и довърших обеда в кухнята, но все пак бях благодарна, че си спестих унижението отново да седна при другите. Казах на Калпурния, че ще я науча аз нея: някой от тия дни ще я издебна, ще избягам и ще се удавя в Баркъровия вир и тогава ще й бъде мъчно. Освен това, прибавих аз, тя вече беше станала причина да си имам днес неприятности: беше ме научила да пиша и това беше само нейна вина.
— Стига си хленчила — каза тя.
Джем и Уолтър се върнаха в училище преди мене; да остана назад и да уведомя Атикус за престъпленията на Калпурния си струваше самотното бягане покрай къщата на Редли.
— И изобщо тя обича Джем повече от мене — заключих аз и предложих Атикус веднага да я изгони.
— А ти помислила ли си някога, че Джем й създава двойно по-малко грижи от тебе? — гласът на Атикус беше суров. — Няма да я изгоня нито сега, нито когато и да било. Помислила ли си, че не можем да преживеем без нея нито един ден? Спомни си колко много прави Калп за тебе и затова ще я слушаш, чуваш ли?
Върнах се в училище и с омраза мислех за Калпурния, докато един внезапен вик прекъсна мрачните ми размисли. Вдигнах поглед и видях мис Каролайн, застанала в средата на стаята, с ужасено лице. Тя явно се беше оправила достатъчно през обедната почивка, за да продължи да се занимава с работата си.
— Жива е — изпищя мис Каролайн. — Мърда!
Мъжката част на класа веднага се втурна на помощ. „Господи — помислих си аз, — изплашила се е от една мишка!“ Малкият Чък Литъл, чието самообладание беше изключително, каза:
— Накъде отиде, мис Каролайн? Кажете ни накъде отиде! Хей, Ди! — обърна се той към момчето зад него. — Затвори вратата и ще я хванем! Бързо, госпожице, кажете накъде отиде?
Мис Каролайн посочи с разтреперан пръст не към пода, нито към чиновете, а към една огромна личност, която не познавах, Малкият Чък се смръщи и попита кротко:
— За него ли говорите, госпожице? Той ли мърда? Уплаши ли ви?
Мис Каролайн каза отчаяно:
— Минавах покрай него и тя изпълзя от косата му… просто изпълзя от косата му…
Малкият Чък се засмя до уши.
— Не трябва да се плашите от една въшка, госпожице. Че вие не сте ли виждали въшки? Не се плашете, хайде качете се на катедрата и ни предайте още нещо.
Малкият Чък Литъл също бе от хората, които не са сигурни дали ще се нахранят до довечера, но иначе беше роден джентълмен. Той хвана под ръка мис Каролайн и я отведе в предната част на стаята.
— Хайде, хайде, не се безпокойте, госпожице — повтори той. — Не трябва да се плашите от една въшка. Ей сега ще ви донеса малко студена вода.
Собственикът на въшката не проявяваше ни най-малък интерес към ужаса, който беше произвел. Той опипа косата над челото си, намери своя скрит спътник и го смачка с палеца и показалеца си.
Мис Каролайн наблюдаваше действията му с разширени от ужас очи. Малкият Чък й донесе вода в книжна чаша и тя с благодарност я изпи. Скоро гласът й се възвърна.
— Как се казваш, малкият? — кротко попита тя.
Момчето премигна.
— Кой, аз ли?
Мис Каролайн кимна.
— Бърис Юел.
Мис Каролайн погледна в дневника.
— Тука имам един Юел, но не е записано малкото му име… кажи си името по букви, за да го запиша.
— Не зная как се пише. В къщи ми викат Бърис.
— Е, добре, Бърис — каза мис Каролайн, — струва ми се, че най-добре ще е да те освободим от занятия за днес следобед. Искам да си отидеш у дома и да си измиеш добре главата.
Тя извади една дебела книга от катедрата, прелисти я и за миг се зачете.
— Добро домашно средство против… Бърис, искам да си отидеш у дома и да си измиеш главата с катранен сапун. След това си намажи косата с газ.