Уличният фенер на ъгъла хвърляше тъмни сенки върху къщата на Редли. Джем се изсмя тихичко.
— Обзалагам се, че тази вечер никой няма да ги безпокои — каза той.
Джем носеше моя костюм, а това не беше лесна работа, защото бе неудобен за носене. Помислих си, че постъпи много кавалерски.
— И все пак, това място си е страшно, нали? — казах аз. — Бу, разбира се, не желае никому зло, но все пак съм доволна, че си с мен.
— Знаеш, че Атикус нямаше да те остави да отидеш сама до училището — отвърна Джем.
— Не виждам защо. Трябва само да завия зад ъгъла и да пресека двора.
— Този двор е прекалено голям, за да го пресичат малки момичета посред нощ — закачи ме Джем. — Не те ли е страх от духове?
Изсмяхме се и двамата. През тия години, докато бяхме вече порасли, духовете, горещите течения, заклинанията и тайните знаци бяха изчезнали, както мъглата изчезва при изгрев слънце.
— Как беше онова заклинание! — припомни си Джем. — Ангеле, ангеле, жив в смъртта, махни се оттук, не смучи ми дъха!…
— Престани! — казах аз. Бяхме точно пред къщата на Редли.
— Бу сигурно не си е у тях. Слушай — подхвърли Джем.
Високо над нас в мрака самотен присмехулник изливаше целия си репертоар, щастлив и без да го е грижа на чие дърво е кацнал, започваше пронизителното „кийкий“ на синигера, минаваше през сърдитото „куик“ на сойката и стигаше до тъжните жалби на нощната лястовица.
Завихме зад ъгъла и аз се спънах в един корен, израснал насред пътя. Джем се опита да ми помогне, но само изтърва костюма ми в праха. Аз обаче се задържах и отново поехме пътя си.
Свърнахме от улицата в училищния двор. Беше тъмно като в катраница.
— Как познаваш къде сме, Джем? — попитах аз, след като извървяхме няколко крачки.
— Зная, че сме под големия дъб, защото минаваме през по-хладно място. Внимавай сега да не паднеш пак!
Вървяхме бавно, почти опипом, за да не се блъснем в дървото. Това дърво беше стар, самотен дъб; две деца не можеха да обгърнат стъблото му с ръце. Дъбът беше надалече от учителите, от техните шпиони и от любопитните съседи: беше близо до двора на Редли, но Редлиевци не бяха любопитни. Малка ивица земя под клоните му бе добре отъпкана от безбройните побоища и тайните игри на зарчета.
Светлините на училищната зала блестяха в далечината, но само ни заслепяваха.
— Не гледай напред, Скаут — каза Джем. — Гледай в земята и няма да паднеш.
— Трябваше да вземеш фенерчето, Джем.
— Не знаех, че е толкова тъмно. Преди да мръкне, съвсем не ми се струваше, че ще стане толкова тъмно. Много е облачно, затова е така. Ще продължи още доста.
Някой скочи върху нас.
— Олеле-е! — изкрещя Джем.
Сноп светлина блесна в очите ни и зад нас подскочи възхитен Сесил Джейкъбс.
— Хо-хо, напълнихте ли гащите? — викна той. — Така си и мислех, че ще минете оттук!
— Каква правиш тука сам, бе? Не те ли е страх от Бу Редли?
Сесил благополучно бе отишъл с родителите си до залата, но не ни видял там и се отправил към дъба, защото бил сигурен, че ще минем край него. Мислел само, че и мистър Финч ще бъде с нас.
— Глупости, ей го къде е училището, зад ъгъла! — каза Джем, — Какво страшно има да свърнеш зад ъгъла?
Но трябваше да признаем, че Сесил добре го беше измислил. Той ни изплаши и можеше да го разправя на цялото училище, това си беше негово право.
— Слушай — казах аз, — ти нали щеше да играеш крава тая вечер? Къде ти е костюмът?
— Горе зад сцената е — отговори той. — Мисис Мериуедър казва, че имало още време до нашето представление. Ти, Скаут, можеш да сложиш твоя костюм до моя зад сцената и ще отидем при другите.
Джем реши, че това е чудесна идея. Мислеше също, че е много добре, дето ще бъдем заедно със Сесил. По този начин Джем можеше да отиде при връстниците си.
Когато влязохме в залата, целият град се бе стекъл там. Липсваха само Атикус, дамите, които бяха изморени от украсяването на сцената, саможивците и градските отрепки. Изглежда, че бяха дошли хората от целия окръг: залата гъмжеше от издокарани фермери. Училищното здание имаше огромен хол на първия етаж; хората се трупаха край павилиончетата, наредени край стените.
— О, Джем, забравила съм си парите — въздъхнах аз, като ги видях.
— Атикус се сети — каза Джем. — Ето ти тридесет цента, ще ти стигнат за шест пъти. Довиждане.
— Добре — казах аз, доволна от тридесетте цента и Сесил. Двамата със Сесил пресякохме хола и през една врата отидохме зад сцената. Оставих свинския си костюм и побързах да се махна, защото мисис Мериуедър стоеше до една катедра пред първия ред места и припряно нанасяше поправки в своя текст.