— Колко пари имаш? — попитах Сесил. Сесил също имаше тридесет цента, двамата имахме по равно. Първите си петачета похарчихме в „Къщата на ужасите“, която никак не успя да ни уплаши: влязохме в затъмнената стая на седми клас, а този, който временно изпълняваше длъжността таласъм, ни поведе из нея и ни накара да докоснем няколко предмета, които уж би трябвало да са части от човешко тяло.
— Това са очите му — каза ни той и ние докоснахме две обелени гроздови зърна в една чиния. — Това е сърцето му — докато го пипах, заприлича ми на суров черен дроб. — А това са вътрешностите му — и той натика ръцете ни в чиния изстинали макарони.
Двамата със Сесил посетихме няколко павилиончета. Всеки от нас купи по едно пакетче от пресните сладки на мисис Тейлър. Поисках да опитам да хвана една — от ябълките, които плуваха в петмез, но Сесил каза, че не било хигиенично, можело да се прихване нещо, понеже всички си потапяли устата в същия съд.
— Добре де, сега в града няма епидемии — запротестирах аз.
Но Сесил каза, че не било хигиенично да си топиш устата заедно с други хора. По-късно попитах леля Александра по този въпрос и тя отговори, че така разсъждавали само парвенютата.
Канехме се да си купим захарни петлета, но се появиха пратениците на мисис Мериуедър и ни казаха да вървим зад стената, защото било време да се подготвим. Залата се пълнеше с хора; пред сцената се беше събрал оркестърът на мейкомбското училище. Светлините на рампата бяха запалени и завесата се огъваше на вълни от суматохата зад нея.
Зад кулисите ние със Сесил попаднахме в тесен натъпкан коридор: имаше възрастни със саморъчно изработени тривърхи шапки, конфедератистки кепета, шапки от времето на испано-американската война и каски от Световната война. Децата, които представляваха селскостопански продукти, се тълпяха пред малко прозорче, облечени във всевъзможни костюми.
— Някой е смачкал костюма ми — жално извиках аз. Мисис Мериуедър изтича при мене, оправи формата на мрежата и ме натика вътре.
— Как се чувствуваш, Скаут? — попита Сесил. — Гласът ти идва, като че си под земята.
— И твоят глас не е по-наблизо — казах аз. Оркестърът засвири националния химн и ние чухме как публиката става на крака. После заби големият барабан. Мисис Мериуедър беше застанала зад катедрата си край оркестъра и каза:
— Окръг Мейкомб — ад астра пер аспера.
Барабанът отново задумка.
— Това значи — преведе за простолюдието мисис Мериуедър, — „от мъките към звездите!“ — И съвсем ненужно, според мен, добави:
— Жива картина.
— Нямаше да разберат какво е, ако не им кажеше — прошепна Сесил, но веднага му изшъткаха.
— Целият град го знае — прошепнах аз.
— Тук има и фермери — каза Сесил.
— Тихо там! — нареди някакъв мъжки глас и ние млъкнахме.
Барабанът подчертаваше всяко изречение на мисис Мериуедър. С меланхоличен глас тя разказа, че окръгът Мейкомб бил по-стар от самия щат, че първоначално бил част от териториите Мисисипи и Алабама, че първият бял човек, който стъпил в девствените му лесове, бил петият прадядо на съдията по наследствата, който пропаднал безследно.
После дошъл безстрашният полковник Мейкомб, чието име носеше окръгът.
Генерал Андрю Джексън го назначил на ръководен пост, но неуместната самонадеяност на полковник Мейкомб, както и неумението му да се ориентира, навлекли нещастие върху всички, които участвали заедно с него във войната против индианците от речното племе. Полковник Мейкомб положил усилия да умиротвори този край и да го направи безопасен за демокрацията, но първият му поход бил и последен. По един пратеник от приятелско индианско племе той получил заповед да се придвижи на юг. Полковникът огледал мъха на едно дърво, за да разбере със сигурност накъде е юг, заповядал на подчинените си, които искали да поправят неговата грешка, да млъкнат, отправил се в поход, с твърдото намерение да прогони неприятеля, и така забъркал войските си сред горските дебри на северозапад, че едва след много време група поселници, които се придвижвали навътре, ги извели на верния път.
Тридесет минути мисис Мериуедър описва подвизите на полковник Мейкомб. Открих, че ако свия колена, ще мога някак да ги покрия с костюма си и да приседна. Седнах, заслушах се в бръмченето на мисис Мериуедър и думкането на барабана и скоро съм заспала.
После ми разправиха, че мисис Мериуедър вложила всичко във финала. Навременното появяване на боровите дървета и фасулите й придало увереност и тя извикала: „свинско“. Изчакала няколко секунди и пак извикала „свинско?“ Нищо не се появило и тя изкрещяла: „свинско“!
Сигурно съм я чула в съня си или ме е събудил оркестърът, който свиреше „Дикси“. Избрах да вляза на сцената, когато мисис Мериуедър тържествено развя националното знаме. Избрах не е точната дума. Просто реших да се присъединя към другите.