После ми разправяха, че съдията Тейлър излязъл от залата и толкова силно се пляскал по коленете, че мисис Тейлър му донесла хапче и чаша вода.
Мисис Мериуедър изглежда беше пожънала успех, защото всички й ръкопляскаха и викаха възторжено, но тя ме спря зад кулисите и ми каза, че съм развалила цялата й жива картина. Накара ме да се почувствувам ужасно, но Джем дойде да ме вземе, пълен със съчувствие. Каза, че от мястото си не можал да види моя костюм. Не знам как е разбрал, че се чувствувам зле под костюма си, но ми каза, че съм изпълнила добре своята роля, само дето съм била закъсняла малко, това било всичко. Джем беше станал почти толкова добър в изкуството да утешава, колкото Атикус. Почти — защото дори и той не успя да ме накара да мина през тълпата. Джем се съгласи да почака с мен зад кулисите, докато публиката се изтегли.
— Искаш ли да свалиш костюма, Скаут? — попита той.
— Не, ще си остана с него — отговорих аз. Под него можех да скрия унижението си.
— Искате ли да ви закарам в къщи? — попита някой.
— Не, сър, благодаря ви — чух да казва Джем. — Ние сме наблизо.
— Пазете се от духове — добави гласът. — Или по-добре кажи на духовете да се пазят от Скаут.
— Не останаха много хора — каза ми Джем. — Да вървим.
Минахме през залата, през хола и се спуснахме през стъпалата. Навън беше все така тъмно. Няколкото останали автомобила бяха паркирани от другата страна на сградата и светлината на техните фарове не се виждаше.
— Ако някои тръгваха в една посока с нас, щяхме да виждаме по-добре — каза Джем. — Чакай, Скаут, чакай да те хвана за… края на бута! Можеш да се спънеш.
— Виждам много добре.
— Да, но можеш да се спънеш.
Усетих лек натиск върху главата си и предположих, че Джем е хванал края на бута.
— Хвана ли ме?
— Да.
Тръгнахме да прекосяваме училищния двор. Напрягахме очи да видим къде стъпваме.
— Джем — казах аз, — забравих си обущата зад декорите.
— Да се върнем да ги приберем. — Но когато се обърнахме, светлините в залата угаснаха. — Ще си ги вземеш утре — предложи той.
— Но утре е неделя — запротестирах аз, понеже Джем ме извърна към къщи.
— Ще накараш пазача да те пусне… Скаут?
— А?
— Нищо.
Джем отдавна не беше правил така. Зачудих се какво ли мисли. Щеше да ми каже, когато той реши — навярно след като се приберем. Стори ми се, че стисна костюма ми твърде здраво. Разклатих глава.
— Джем, няма нужда да ме…
— Млъкни за миг, Скаут — каза той и ме ощипа.
Продължихме мълчаливо.
— Мигът мина — обадих се аз. — За какво мислиш? — Обърнах се да го погледна, но очертанията му едва се виждаха.
— Стори ми се, че чух нещо — отвърна той. — Спри за миг.
Спряхме.
— Чуваш ли нещо? — попита той.
— Не.
Не минахме и пет крачки и той пак ме накара да спра.
— Джем, ти какво искаш, да ме изплашиш ли? Знаеш, че съм достатъчно голяма за…
— Мълчи — каза той и разбрах, че не се шегува.
Нощта беше тиха. Чувах дишането му. От време на време лек ветрец обвяваше босите ми крака и само това напомняше за бурята, която очаквахме рано вечерта. Затишие пред буря. Заслушахме се.
— Чух някакво куче, ей сега — казах аз.
— Не, не е това — отвърна Джем. — Чувам го, докато вървим, но щом спрем, и не чувам нищо.
— Костюмът ми шуми, това чуваш. Или може би ти е подействувал празникът…
Казах го, за да убедя по-скоро себе си, а не Джем, защото щом тръгнахме, и чух същото, за което говореше той. Не беше костюмът ми.
— Това е само Сесил — каза Джем след малко. — Втори път няма да ни хване. Да вървим по-бавно, за да не си помисли, че бързаме.
Тръгнахме като костенурки. Попитах Джем как Сесил успява да ни следи в такава тъмнина, защото ми се струваше, че ще се натъкне на гърбовете ни.
— Аз те виждам, Скаут — каза Джем.
— Как? Аз не те виждам.
— Ивиците сланина блестят. Мисис Креншоу ги е боядисала със светеща боя, за да изпъкват под светлината. Много добре те виждам и сигурно Сесил също те вижда добре, затова се държи на разстояние зад нас.
Исках да покажа на Сесил, че знаем кой се таи отзад и че няма да ни изненада. Обърнах се и изкрещях:
— Сесил Джейкъбс е мокра кокошка!
Спряхме. Отговори ни само ехото на „кокошка“, отразено от стената на училището.
— Аз ще го подхвана — каза Джем. — Хе-е-й!
— Хе-е-й, хе-е-й! — отвърна училищната стена.
Не приличаше на Сесил да издържа толкова дълго; щом успееше с някой фокус, той го повтаряше сто пъти. Вече би трябвало да скочи отгоре ни. Джем ми даде знак отново да спра. След това тихичко каза: