— Скаут, можеш ли да махнеш тая работа от себе си?
— Мога, но отдолу съм почти гола.
— Роклята ти е у мен.
— Не мога да я облека в тъмното.
— Добре — каза той, — няма значение.
— Джем, страх ли те е?
— Не. Струва ми се, че сме вече при дървото. А оттам има само няколко метра, докато излезем на улицата, при уличната лампа.
Джем говореше бавно, с безизразен глас. Запитах се докога ли ще се опитва да ме заблуждава със Сесил.
— Да запеем ли, Джем?
— Не. Пази пълна тишина, Скаут.
Продължавахме да вървим все така бавно. Джем знаеше не по-зле от мен, че е трудно да вървиш бързо, без да си разкървавиш палеца, без да се спънеш в някой камък или да ти се случи друга неприятност, а пък аз, на всичко отгоре, боса. Може би вятърът шумеше в дърветата. Но нямаше вятър, нямаше и дървета освен големия дъб.
Нашият спътник вървеше с провлачени стъпки, сякаш бе обут в тежки обувки. Не знаех какъв е, но носеше панталони от груб памучен плат — това, което мислех за шум от листата, всъщност беше триенето на плата — „хък-хък-хък“ — на всяка негова крачка.
Усетих под краката си студен пясък и разбрах, че сме близо до големия дъб. Отново спряхме и се вслушахме.
Този път провлечените стъпки не спряха. Панталоните на непознатия продължаваха да шумят равномерно. После стихнаха. Тичаше, тичаше към нас — и това не бяха детски стъпки.
— Бягай, Скаут! Бягай! Бягай! — извика Джем.
Направих една огромна крачка и едва не паднах; ръцете ми бяха безпомощни и не можех да запазя равновесие в тъмнината.
— Джем, Джем, помогни ми, Джем!
Нещо смачка мрежата около мене. Желязото удари в желязо и аз паднах на земята, претърколих се, колкото може по-далече, като се стараех да се измъкна от костюма. Наблизо се разнесоха звуци от борба, ритници, скърцане на обувки, тела, които се въргалят по земята и сред корените. Някой се претърколи до мен. Усетих, че е Джем. Той се изправи светкавично и ме задърпа със себе си, но макар главата и раменете ми да бяха свободни, бях толкова заплетена в решетката, че не стигнахме далеч. Бяхме наближили улицата, когато усетих ръката на Джем да ме пуска, и той падна на земята. Отново се разнесе шум от борба, после нещо изхрущя и Джем извика пронизително.
Втурнах се в посоката, откъдето дойде гласът на Джем, и налетях на някакъв мъжки корем. Притежателят на корема възкликна „Уф!“ и се опита да хване ръцете ми, но те бяха под костюма. Коремът му беше мек, но ръцете като от стомана. Той бавно започна да ме притиска, докато не можех да си поема дъх. Не можех да мръдна. Внезапно някой го дръпна назад и свали на земята и аз едва не го последвах. Помислих си, че Джем е станал.
Понякога нашите мисли са много бавни. Бях замаяна и стоях като вдървена. Шумът на борбата затихваше; чух хриптене и пак стана тихо.
Долавях само, че някой диша тежко и се препъва. Стори ми се, че отиде до дървото и се облегна на него. Изкашля се силно, с хълцаща, разкъсваща кашлица.
— Джем?
Единственият отговор беше тежкото дишане на човека.
— Джем?
Джем не отговори.
Човекът се размърда, сякаш търсеше нещо. Чух го да въздъхва мъчително и да влачи нещо тежко по земята. И започнах да се досещам, че под дървото има четирима души.
— Атикус…?
Човекът пристъпваше тежко и неуверено по посока на улицата.
Отидох до мястото, където ми се струваше, че е бил, и опипах наоколо с пръстите на краката си. Докоснах някого.
— Джем?
Палците ми докоснаха панталони, тока на колан, копчета, нещо, което не разпознавах, яка и лице. Небръснатата брада по лицето, ми даде да разбера, че не е Джем. Замириса ми на уиски.
Тръгнах натам, накъдето мислех, че се намира улицата. Не бях сигурна, защото се въртях много. Но стигнах до нея и погледнах към уличната лампа. В същия миг под нея минаваше мъж. Той вървеше с неравномерни стъпки, като че носеше тежък товар. Зави зад ъгъла. Носеше Джем. Ръката на Джем се люлееше нелепо пред него.
Когато стигнах ъгъла, мъжът пресичаше нашия двор. За миг в светлината на отворената врата се появи фигурата на Атикус; той изтича по стъпалата и двамата с непознатия внесоха Джем.
Стигнах до вратата, когато те минаваха през хола. Насреща ми тичаше леля Александра.
— Извикай доктор Рейнолдс! — разнесе се от стаята на Джем острият глас на Атикус. — Къде е Скаут?
— Тук е — извика леля Александра и ме дръпна след себе си към телефона. Теглеше ме загрижено.
— Нищо ми няма, лельо — казах аз, — ти се обади по телефона.
Тя вдигна слушалката и каза:
— Юла Мей, дайте ми доктор Рейнолдс, бързо!