— Агнес, баща ти в къщи ли е? Боже мой, къде е? Моля те, кажи му да дойде у нас, веднага щом се върне. Моля те, случаят е спешен!
Нямаше нужда леля Александра да казва коя е; хората в Мейкомб познаваха гласовете си.
Атикус излезе от стаята на Джем. Но след като леля Александра прекъсна връзката, той взе слушалката от ръцете й, почука по вилката и каза:
— Юла Мей, дайте ми шерифа, моля!… Хек? Тук е Атикус Финч. Някой е нападнал децата ми. Джем е ранен. Между нас и училището. Не мога да оставя момчето. Изтичай заради мене и виж дали не е още там. Съмнявам се дали ще го намериш, но ако успееш, бих искал да го видя. Трябва да вървя. Благодаря, Хек.
— Атикус, умрял ли е Джем?
— Не, Скаут. Погрижи се за нея, сестро — викна той докато минаваше през хола.
С треперещи пръсти леля Александра ме освободи от изпомачканата мрежа.
— Как си, миличкото ми? Как си? — непрекъснато ме питаше тя, докато се опитваше да ме освободи.
Измъкнах се и усетих голямо облекчение. Ръцете ми бяха започнали да изтръпват, целите бяха белязани с червени шестоъгълници. Разтрих ги и ми помина.
— Лельо, умрял ли е Джем?
— Не… не, миличкото ми, в безсъзнание е. Ще разберем какво му е, като дойде доктор Рейнолдс. Какво стана, Джин-Луиза?
— Не зная.
Тя не ме разпитва повече. Донесе ми дрехи и ако се бях сетила тогава, винаги след това щях да й напомням: леля беше толкова разстроена, че ми донесе панталоните.
— Облечи се, миличкото ми — каза тя и ми подаде дрехата, която мразеше най-много.
Тя се втурна към стаята на Джем, после дойде при мене в хола. Погали ме разсеяно и се върна в стаята на Джем.
Пред къщи спря кола. Познавах стъпките на доктор Рейнолдс почти толкова добре, колкото стъпките на Атикус. На нас с Джем той ни беше помогнал да се появим на бял свят и да минем през всички известни детски болести; лекува Джем, когато падна от къщичката на дървото, и винаги сме били приятели с него. Доктор Рейнолдс казваше, че ако не сме били такива луди глави, всичко щяло да бъде по-иначе, но ние се съмнявахме.
Той влезе през вратата и възкликна:
— Господи!
Тръгна към мене, каза:
— Ти си още на крак — и промени посоката. Знаеше всички стаи на къщата. Знаеше също, че ако аз изглеждам зле, Джем сигурно не е по-добре.
Минаха сякаш десет вечности, преди доктор Рейнолдс да се появи отново.
— Умрял ли е Джем? — попитах аз.
— Съвсем не е — каза той и приклекна до мене. — На главата си има цицина също като твоята и едната му ръка е счупена. Скаут, погледни нататък… не извръщай глава, а само погледни! А сега виж на другата страна. Счупването е лошо и доколкото разбирам засега, сигурно е в рамото. Като че някой е искал да му откъсне ръката… А сега погледни към мене!…
— Значи не е умрял?
— Не е! — Доктор Рейнолдс се изправи. — Тази нощ не можем нищо да направим, освен да се погрижим да му бъде по-удобно. Ще трябва да видим ръката му на рентген… Сигурно ще поноси ръката си в гипс известно време. Но ти не се бой, ще го оправим като нов. На неговата възраст всичко зараства бързо.
Докато говореше, доктор Рейнолдс внимателно ме оглеждаше и лекичко опипа цицината, която се издуваше на челото ми.
— Усещаш ли да имаш някъде счупено?
Шегата на доктор Рейнолдс ме накара да се усмихна.
— Значи, не мислите, че е умрял, а?
Той сложи шапката на главата си.
— Не, може и да греша, разбира се, но ми се струва, че е напълно жив. Поне дава признаци на живот. Върви да го видиш и когато се върна, ще се съберем и ще вземем решение.
Походката на доктор Рейнолдс беше младежка и лека. А походката на мистър Хек Тейт не беше лека. От масивните му ботуши верандата болезнено изскърца и той несръчно отвори вратата, но при влизането си възкликна също като доктор Рейнолдс.
— Цяла ли си, Скаут? — прибави той.
— Да, сър, ще вляза да видя Джем; Атикус и другите са там.
— Ще дойда с тебе — каза мистър Тейт.
Леля Александра беше покрила с една кърпа нощната лампа на Джем и в стаята беше полутъмно. Джем лежеше на гръб. По едната страна на лицето му имаше грозна рана. Лявата му ръка стърчеше встрани от тялото: лакътят му беше леко сгънат, но в необичайна посока. Джем се мръщеше.
— Джем…
— Той не те чува, Скаут — обади се Атикус. — Сега са го изключили, също като че са угасили радиото. Беше почнал да се свестява, но доктор Рейнолдс го приспа отново.
— Да, сър…
Аз се отдръпнах. Стаята на Джем беше голяма и квадратна. Леля Александра седеше в люлеещия се стол до камината. Мъжът, който донесе Джем, стоеше облегнат на стената в един ъгъл. Беше сигурно някой непознат фермер. Бил е на представлението и се е намирал наблизо, когато стана всичко. Чул е виковете ни и е дотичал.