Атикус стоеше край кревата на Джем.
Мистър Хек Тейт застана на прага. Държеше шапката си в ръце, а фенерчето му издуваше джоба на панталоните. Беше в работни дрехи.
— Влез, Хек — подкани го Атикус. — Намери ли нещо? Не мога да си представя, че има създание което да е толкова низко, че да направи подобно нещо, но се надявам, че ще го намериш.
Мистър Тейт подсмъркна. Погледна остро към човека в ъгъла, кимна и след това погледът му обходи стаята — спря се на Джем, на леля Александра и накрая на Атикус.
— Седни, мистър Финч — каза той, с приятен глас.
— Да седнем всички, тогава — предложи Атикус. — Ето ти стол, Хек. Ще донеса още един от всекидневната.
Мистър Тейт седна на стола зад бюрото на Джем. Той почака, докато Атикус се върна, и се настани удобно. Зачудих се защо Атикус не донесе стол за човека в ъгъла, но Атикус познаваше много по-добре от мен навиците на фермерите. Някои от неговите клиенти, идвайки от полето, привързваха дългоухите си мулета под платана в задния двор и Атикус често водеше на прага разговорите си с тях. На този сигурно му беше по-удобно там, в ъгъла.
— Мистър Финч — каза мистър Тейт, — да ви кажа какво намерих. Намерих детска рокличка… в колата ми е. Твоя ли е, Скаут?
— Да, сър, ако е розова с везано — отговорих аз.
Мистър Тейт се държеше, сякаш даваше показания. Той обичаше да разказва всичко по своему и нито обвинението, нито защитата му пречеха; понякога продължаваше доста дълго.
— Намерих няколко особени парчета плат в кален цвят…
— Те са от костюма ми, мистър Тейт.
Мистър Тейт отри ръце в бедрата си. Почеса се по лявата ръка и огледа полицата над камината, после се заинтересува от самата камина. Пръстите му се насочиха към дългия му нос.
— Какво има, Хек? — попита Атикус.
Мистър Тейт вдигна ръка и се почеса по врата.
— Под дървото лежи Боб Юел и в ребрата му е забит един кухненски нож. Мъртъв е, мистър Финч.
29
Леля Александра стана и се хвана за полицата над камината. Мистър Тейт се изправи, но тя се отказа от помощта му. За пръв път в живота си Атикус измени на обичайната си учтивост и остана седнал.
Не зная защо, но си спомних само едно — как мистър Боб Юел казал, че цял живот ще чака, но ще се разправи с Атикус. Мистър Юел едва не се разправи с Атикус и това беше последната му постъпка в живота.
— Сигурен ли си? — мрачно попита Атикус.
— Мъртъв е, това е сигурно — каза мистър Тейт. — Съвсем мъртъв. Няма вече да безпокои децата.
— Не това имах предвид.
Атикус сякаш говореше насън. Сега се видя колко е стар — това беше единственият външен израз на вълнението му: упоритата брадичка се посмекчи, бръчките по бузите му станаха по-дълбоки. Вече не изпъкваше гарваново черната му коса, а сивите ивици около слепите очи.
— По-добре да минем във всекидневната? — предложи най-после леля Александра.
— Ако нямате нищо против, бих предпочел да останем тук, стига да не безпокоим Джем — каза мистър Тейт. — Искам да прегледам раните му, докато Скаут… ни разкаже какво е станало.
— Ще ми разрешите ли да ви напусна? — попита леля. — Тук вече няма нужда от мен. Ако ти потрябвам, Атикус, ще бъда в стаята си. — Леля Александра отиде до вратата, но там спря и се обърна. — Атикус, аз тази вечер имах лошо предчувствие, че… Аз… Това е моя грешка — започна тя. — Трябваше…
Мистър Тейт вдигна ръка.
— Вървете, мисис Александра. Зная какво вълнение сте изпитали. И не се безпокойте, ами че ако всички вярвахме на предчувствието си, нали щяхме да приличаме на котки, които гонят опашките си? Мис Скаут, ти сега можеш ли да ни разправиш какво се е случило, докато ти е още прясно в паметта? Мислиш ли, че ще можеш? Видя ли го да върви подире ви?
Отидох до Атикус и усетих, че ме обгръща с ръце. Зарових глава на гърдите му.
— Тръгнахме си за в къщи. Казах на Джем, че съм си забравила обувките. Щом се обърнахме да ги приберем, светлините изгаснаха. Джем каза, че мога и утре да си ги взема…
— Скаут, вдигни глава, за да те чува мистър Тейт — каза Атикус и аз се настаних в скута му.
— После Джем ми каза да млъкна за миг. Реших, че мисли нещо — той винаги ме кара да мълча, когато мисли, — после ми каза, че чул нещо. Помислихме, че е Сесил.
— Кой Сесил?
— Сесил Джейкъбс. Тази вечер той ни изплаши веднъж и помислихме, че е пак той. Беше се увил в чаршаф. На празника даваха двадесет и пет цента за най-добър маскараден костюм, само че не разбрах кой ги е получил…
— Къде бяхте, когато помислихте, че е Сесил?
— Съвсем близо до училището. Аз му викнах…
— Какво му викна?