— Сесил Джейкъбс е мокра кокошка, струва ми се. Не чухме нищо и Джем викна „ей“ или нещо подобно, и то из цяло гърло.
— Минутка, Скаут. Мистър Финч, вие чухте ли ги? — попита мистър Тейт.
Атикус каза, че не е чул. Радиото било пуснато, а в спалнята на леля Александра свирело нейното радио. Спомняше си, защото тя му казала да намали неговото, за да може и тя да слуша нейното. Атикус се усмихна.
— Винаги пускам радиото много силно.
— Интересно, дали съседите са чули нещо… — каза мистър Тейт.
— Съмнявам се, Хек. Повечето от тях или слушат радио, или си лягат съвсем рано. Може би Моди Аткинсън е била будна, но и това не вярвам.
— Продължавай, Скаут — подкани ме мистър Тейт.
— След като Джем извика, тръгнахме отново. Мистър Тейт, аз бях под костюма, но този път и аз ги чух. Стъпките, искам да кажа. Тръгваха заедно с нас и спираха, когато и ние спирахме. Джем каза, че ме виждал, защото мисис Креншоу била боядисала костюма ми с блестяща боя. Аз представлявах свински бут.
— Какво значи това? — удиви се мистър Тейт.
Атикус описа на мистър Тейт моята роля и направата на костюма ми.
— Трябваше да я видиш как си дойде! — каза той. — Смачкана — на кайма.
Мистър Тейт се почеса по брадичката.
— Чудех се откъде са тези следи по него. Ръкавите му бяха целите на малки дупчици. И по ръцете му има няколко малки убождания, също като дупчиците по ръкавите. Може ли да видя това изобретение, сър?
Атикус донесе останките от моя костюм. Мистър Тейт го огъна и оправи мрежата, за да види как е изглеждала.
— По всяка вероятност тая работа е спасила живота й — каза той. — Погледнете!
Той посочи с дългия си показалец. Върху матовата мрежа личеше ярка драскотина.
— Боб Юел не се е шегувал — измърмори мистър Тейт.
— Той е бил полудял! — каза Атикус.
— Не искам да ти противореча, мистър Финч, но той никак не е бил полудял, ами е страшен подлец! Пропаднал мръсник, който се е напил и добил достатъчно смелост да убива деца. Никога нямаше да посмее да се изправи лице с лице срещу вас.
— Не мога да си представя, че може да има човек, който… — поклати глава Атикус.
— Мистър Финч, има такива хора, които трябва да се застрелват без никакви приказки. Дори и за куршумите ще бъде жалко! Юел беше такъв.
— Мислех, че си е изкарал яда, когато ме заплаши — каза Атикус: — Мислех, че дори и да ми има още зъб, ще се разправя с мене.
— Той имаше смелост, колкото да досажда на нещастната негърка, имаше смелост, колкото да безпокои съдията Тейлър, когато е смятал, че къщата е празна, а пък ти си мислил, че ще се изправи лице с лице срещу теб, насред бял ден! — мистър Тейт въздъхна. — Да продължим. Значи, Скаут, ти го чу да върви зад вас.
— Да сър. Когато стигнахме под дървото…
— Как разбра, че сте под дървото, като не се е виждало нищо.
— Бях боса, а Джем ми каза, че под дърветата земята е винаги по-студена.
— Май ще трябва да те направя мой помощник! Продължавай.
— После нещо ме сграбчи изведнъж и смачка костюма ми… Мисля, че се хвърлих на земята… Чух под дървото нещо като борба… Удряха се в дънера, така ми се стори. Джем ме намери и ме задърпа към улицата. Някой — предполагам, че е бил мистър Юел — го дръпна. Пак се сборичкаха, после се чу някакъв особен звук и Джем изкрещя… — аз млъкнах. Сетих се, че това е била ръката на Джем.
— Значи, Джем изкрещя и повече не го чух, а после… мистър Юел се опита да ме смачка до смърт… После някой го дръпна и хвърли на земята. Сигурно Джем се е надигнал. Това е всичко…
— А после? — Мистър Тейт ме изгледа проницателно.
— Някой се препъваше наоколо, задъхваше се и кашляше. Като че се късаше на парчета!… Отначало помислих, че е Джем, но не ми заприлича на него и взех да го търся по земята. После помислих, че Атикус е дошъл да ни помогне и се е уморил…
— И кой беше този човек?
— Ами че ето го, мистър Тейт, той може да ви каже името си.
Като изрекох това, аз понечих да посоча с ръка към човека в ъгъла, но бързо свалих ръка, за да не ми се скара Атикус, че соча. Не е прилично да се сочи човек с ръка.
Той продължаваше да подпира стената. Когато влязох в стаята, беше се вече подпрял и скръстил ръце на гърдите. Щом посочих към него и той свали ръце, притисна длани към стената. Китките му бяха бели, болезнено бели, никога не виждали слънце, толкова бели, че ярко изпъкваха в полумрака на стаята върху кремавата стена.
От ръцете му поместих поглед на изцапаните с пясък панталони; огледах слабото тяло и разкъсаната дочена риза. Лицето му беше бяло като ръцете и само изпъкналата брадичка леко се тъмнееше. Имаше изпити бузи, широка уста; и слепоочията бяха малко хлътнали, сивите очи толкова безцветни, че го помислих за сляп. А косата беше рядка, безцветна, също като пух.