Когато го посочих, дланите му се плъзнаха леко и оставиха следи от пот по стената; той тикна палци в колана си. Потрепера, сякаш някой бе изскърцал с нож по чиния, но докато го гледах учудено, напрежението изчезна от лицето му. Устните му се разтвориха в срамежлива усмивка, моите сълзи изведнъж бликнаха и замъглиха пред мен образа на нашия съсед.
— Здрасти, Бу — казах аз.
30
— Мистър Артър, миличка — поправи ме кротко Атикус. — Джин-Луиза, това е мистър Артър Редли. Струва ми се, че той те познава вече.
Щом Атикус в подобен миг можеше да ме представи най-учтиво на Бу Редли… то той наистина си беше Атикус!
Бу ме видя как инстинктивно изтичах до кревата, където спеше Джем, и пак се усмихна срамежливо. Изчервих се от неудобство и се помъчих да огладя работата, като оправя завивките на Джем.
— Хм, не го докосвай — каза Атикус.
Мистър Хек Тейт настойчиво гледаше Бу през роговите си очила. Щеше да каже нещо, но точно тогава доктор Рейнолдс се приближи през хола.
— Всички да излязат — каза той от вратата. — Добър вечер, Артър, не ви забелязах първия път.
Гласът на доктор Рейнолдс беше бодър като походката му, сякаш всяка вечер беше повтарял същите думи, нещо, което ме учуди повече от това, че бях в една стая с Бу Редли. „Разбира се… дори и Бу Редли понякога се е разболявал“ — помислих си аз. Но не бях съвсем сигурна.
Доктор Рейнолдс носеше голям пакет, увит във вестник. Постави го върху писалището на Джем и свали сакото си.
— Увери ли се, че е жив? Ще ти кажа как го разбрах. Като се опитах да го прегледам, той ме ритна. Трябваше да го приспя и тогава да се допра до него. А сега изчезвай — каза ми той.
— Е-е-е — заговори Атикус и погледна към Бу. — Хек, да излезем на предната веранда. Там има достатъчно столове и още не е студено.
Зачудих се защо Атикус ни кани на верандата, а не във всекидневната, но после разбрах. Лампите във всекидневната бяха ужасно силни.
Ние излязохме един след друг, най-отпред мистър Тейт — Атикус изчака на вратата Бу да тръгне пред него, но премисли и тръгна след мистър Тейт.
Хората са навикнали да вършат обикновените делнични неща дори при най-чудновати обстоятелства. Аз не правех изключение.
— Елате, мистър Артър — чух се да казвам аз, — вие не познавате добре къщата. Ще ви заведа до верандата, сър.
Той ме погледна и кимна.
Преведох го през хола и край всекидневната.
— Няма ли да седнете, мистър Артър? Ето, този люлеещ се стол е много удобен.
Моята мъничка мечта оживя: той ще седи на верандата…
— Хубаво време нали, мистър Артър?
Да, времето беше прекрасно наистина. Отведох го като насън до стола, който бе най-отдалечен от Атикус и мистър Тейт. Той беше съвсем в сянка. На тъмно Бу щеше да се чувствува по-удобно.
Атикус седна в люлеещия се стол, а мистър Тейт на друг стол до него. Върху тях от всекидневната падаше ярка светлина. Аз седнах до Бу.
— Е, Хек — каза Атикус, — струва ми се, че най-напред трябва… Господи, не мога да си събера мислите… — Атикус бутна очилата си нагоре и притисна очи с пръсти. — Джем не е навършил още тринадесет години… не, навършил е тринадесет… не си спомням. Независимо от това, случаят ще се разгледа от окръжния съд…
— Какъв случай, мистър Финч? — мистър Тейт свали кръстосаните си крака и се наведе напред.
— Разбира се, това е чиста самоотбрана, но ще трябва да отида до кантората да проверя…
— Мистър Финч, ти да не мислиш, че Джем е убил Боб Юел? Това ли си мислиш?
— Нали чу какво каза Скаут? Тя каза, че Джем е станал и го е отдръпнал от нея — сигурно в тъмното се е добрал някак до ножа на Юел… утре ще разберем.
— Почакай, мистър Финч — каза мистър Тейт. — Джем не е намушкал Боб Юел.
Атикус помълча известно време. Той погледна мистър Тейт сякаш преценяваше думите му. Но Атикус поклати глава.
— Хек, това е много мило от твоя страна и знам, че го правиш от добро сърце, но недей заплита такива работи!
Мистър Тейт отиде до края на верандата. Изплю се в храстите, мушна ръце в джобовете и се обърна към Атикус.
— Каква по-точно работа? — попита той.
— Съжалявам, ако съм казал нещо рязко — продължи просто Атикус, — но няма да допусна тази история да се потули. Не мога да върша подобни неща.
— Никой нищо няма да потули, мистър Финч.
Гласът на мистър Тейт беше спокоен, но ботушите му бяха застанали толкова непоклатимо върху пода на верандата, сякаш бяха израснали от него. Между баща ми и шерифа се водеше някакъв чудноват, непонятен за мен двубой.