— Защо, мисус?12
— За да се отървеш от… хм, от тези въшки! Виждаш ли, Бърис, другите деца могат да прихванат от тебе, а на тебе няма да ти е приятно, нали?
Момчето се изправи. Бе най-мръсното човешко същество, което съм виждала. Вратът му беше тъмносив, ръцете ръждиви, а ноктите му пълни с мръсотия. Той погледна мис Каролайн — умитото пространство на лицето му не надминаваше една длан. Никой не го беше забелязал дотогава, може би защото цялата сутрин аз и мис Каролайн бяхме забавлявали класа.
— И тъй, Бърис — продължи мис Каролайн — много ще те моля, добре да се изкъпеш, преди да дойдеш утре на училище.
Момчето се изсмя грубо.
— Вие хич не можете да ме изгоните, мисус. Аз сам се канех да си отида… стига ми толкоз учене за тази година.
Мис Каролайн го изгледа с недоумение.
— Какво искаш да кажеш?
Момчето не отговори, а само изсумтя презрително. Едно от по-големите деца й обясни:
— Той е от Юеловци, госпожице.
Аз се зачудих дали и това обяснение ще се окаже несполучливо като моето. Но мис Каролайн изглежда беше склонна да го изслуша.
— Цялото училище е пълно с тях. Всяка година идват за първия учебен ден и после си отиват. Инспекторката успява да ги доведе, защото ги заплашва с шерифа, но накрая се отказва да ги задържи. Мисли, че е спазила закона, щом ги е записала в списъците и ги е докарала за първия учебен ден. А после вие през цялата година ще им пишете отсъствия.
— Ами родителите им? — попита, сериозно загрижена, мис Каролайн.
— Те нямат майка, а баща им не иска и да знае, Бърис Юел беше поласкан от обяснението.
— Вече трета година идвам в първи клас за първия учебен ден — съобщи той гордо. — Ако изляза по-хитър тази година, може и да мина във втори клас…
— Моля те, седни си, Бърис — каза мис Каролайн и в същия миг аз разбрах, че направи голяма грешка. Благоволението на момчето се превърна в гняв.
— Брей, че вие ли ще ме командвате, мисус? Малкият Чък Литъл се изправи.
— Оставете го да си отиде, госпожице — каза той. — Юел е подъл, зъл и подъл. Може да направи скандал, а в класа има и малки деца.
Той беше от най-дребните, но когато Бърис Юел се извърна към него, малкият Чък мушна дясната си ръка в джоба.
— Внимавай, Бърис — каза той. — По-приятно ще ми е да те пречукам, отколкото да те гледам пред себе си. Хайде, измитай се у вас!
Бърис сякаш го беше страх от това дете, което едва стигаше до гърдите му, и мис Каролайн се възползува от неговата нерешителност.
— Върви си у вас, Бърис. Ако не си вървиш, те викна директора — каза тя. — И без това трябва да му докладвам за твоя случай. Момчето изсумтя и мързеливо се помъкна към вратата. Когато се намери в безопасност, се извърна и извика:
— Докладвай и върви по дяволите! Още не се е родила такава мръсна, глупава учителка, която да ме командва мене! Ти не можеш да ме изгониш, мисус. Запомни, че не можеш да ме изгониш!
Почака, за да се увери, че тя плаче, и после се измъкна от сградата.
Ние веднага се струпахме около катедрата и се опитахме да утешим учителката кой както може. „Подло момче… непочтен… никой не може да ви накара да учите такива като него… в Мейкомб не е така, мис Каролайн, наистина… не се тревожете, госпожице… Мис Каролайн, защо не ни прочетете някоя приказка? Онази, котешката, отзарана беше чудесна…“
Мис Каролайн се усмихна, избърса носа си, каза: „Благодаря ви, милички“, отвори една книга и хвърли в недоумение първокласниците с един дълъг разказ за една жаба, която живеела в салон.
Когато за четвърти път през този ден минах край къщата на Редли — и двата пъти в галоп, — настроението ми беше съвсем мрачно, то напълно подхождаше на самата къща. Ако през остатъка от учебната година имаше такива драматични събития, както в първия ден, може би щеше да е поне забавно, но перспективата да прекарам девет месеца, въздържайки се от четене и писане, ме принуди да помисля за бягство.
Късно следобед планът ми беше напълно готов; когато Джем и аз хукнахме да се надбягваме по тротоара, за да посрещнем Атикус от работа, аз не си дадох труд да тичам много бързо. Бяхме свикнали веднага щом видим, че Атикус се задава зад ъгъла на пощата, да се втурваме да го посрещнем. Атикус изглежда беше забравил, че на обед бях изпаднала в немилост; засипа ме с въпроси за училището. Аз отговарях едносрично и той не настоя.
Може би Калпурния чувствуваше, че денят е бил тежък за мен и ме остави да гледам как приготвя вечерята.
— Затвори си очите, отвори си устата и ще получиш една изненада — каза тя.
Тя рядко правеше пържени филийки, казваше, че никога не й стигало времето, но днешният й ден бил по-лек, защото и двамата бяхме на училище. Тя знаеше, че обичам пържени филийки.