Дойде ред на Атикус да стане и да отиде до края на верандата. Той се изкашля и се изплю в двора. Мушна ръце в джобовете и се обърна към мистър Тейт.
— Хек, ти не казваш какво мислиш, но аз го зная. Благодаря ти, Джин-Луиза — той се обърна към мен, — ти каза, че Джем е отдръпнал мистър Юел от тебе, нали?
— Да, сър, така ми се стори… аз…
— Виждаш ли, Хек? Благодаря ти от все сърце, но не желая момчето ми да влезе в живота с подобен товар на съвестта си. Най-добрият начин да се прочисти атмосферата е да се изнесе цялата работа на открито. Нека хората от окръга дойдат и чуят всичко в съда. Не искам, като порасне, да шушукат зад гърба му, не искам да казват: „Джем Финч… баща му плати много пари, за да го отърве.“ И колкото по-скоро приключим цялата история, толкова по-добре.
— Мистър Финч — невъзмутимо каза мистър Тейт, — Боб Юел е паднал върху своя нож. Той сам се е убил.
Атикус отиде до ъгъла на верандата. Загледа се в глицинията. Помислих си, че и двамата бяха еднакво упорити по свой начин. Зачудих се кой пръв ще отстъпи. Упорството на Атикус беше тихо и почти никога не проличаваше, но в известен смисъл той беше упорит като Кънингамовци. Упорството на мистър Тейт беше бурно и естествено, но и той не отстъпваше на баща ми.
— Хек — Атикус стоеше гърбом, — ако тази история се потули, това значи сам да отрека начина, по който съм се старал да възпитам Джем. Понякога ми се струва, че не ме бива за баща, но освен мене те си нямат никого. Преди да погледне когото и да било, Джем гледа мене и аз съм се мъчил да живея така, че винаги да мога да срещна погледа му… а пък ако се съглася на подобно нещо, не ще мога да срещна погледа му, ако стане това, ще знам, че съм го загубил. Не искам да ги загубя, него и Скаут, защото те са единственото ми богатство.
— Мистър Финч — мистър Тейт продължаваше да стои, като сраснал с пода, — Боб Юел е паднал върху собствения си нож. Мога да го докажа.
Атикус се обърна към него, ръцете му бръкнаха още по-надълбоко в джобовете.
— Хек, опитай се да го разбереш! Ти също имаш деца, но аз съм по-стар от теб. Когато моите деца пораснат, аз ще бъда стар човек, ако изобщо го доживея, но сега засега аз не съм… Ако нямат доверие в мене, няма да имат доверие в никого. Джем и Скаут знаят какво се е случило. Чуят ли ме да разправям из града, че се е случило нещо друго, Хек… ще ги загубя. Не мога да живея по един начин в града и по друг — в къщи.
Мистър Тейт се заклати на петите си и търпеливо каза:
— Той е съборил Джем на земята, спънал се е в един от корените на онова дърво и… вижте, мога да ви покажа.
Мистър Тейт бръкна в джоба си и извади дълъг сгъваем нож. В същия миг на вратата се показа доктор Рейнолдс.
— Кучият му син, искам да кажа покойникът, е под онова дърво, докторе, до оградата на училищния двор. Имаш ли фенерче? Вземи моето.
— Мога да вляза в двора и да насоча фаровете на колата — каза доктор Рейнолдс, но взе фенерчето на мистър Тейт. — Джем е наред. Надявам се, че през нощта няма да се събуди, така че не се безпокойте. С този нож ли е бил убит, Хек?
— Не, сър, онзи е още в него. По дръжката ми прилича на кухненски нож. Кен сигурно е вече там с носилката, докторе, лека нощ.
Мистър Тейт отвори ножа.
— Ето как е станало — каза той и се престори, че се спъва, като държеше ножа в ръка; наведе се напред и лявата му ръка мина пред него, — виждаш ли? Намушкал се е в мекото между ребрата. От собствената му тежест ножът се е забил дълбоко.
Мистър Тейт затвори ножа и го пъхна в джоба си.
— Скаут е едва на осем години и е била твърде уплашена, за да разбере какво точно се е случило.
— Съвсем не я познаваш — каза мрачно Атикус.
— Не казвам, че го е измислила, казвам само, че е била твърде уплашена, за да разбере какво се е случило. Там е било страшно тъмно, в очите да ти бръкнат, не можеш да видиш. В такова положение, за да бъде достоверен свидетел, човек трябва да вижда много добре в тъмнината…
— Не мога да се съглася — каза тихо Атикус.
— Дявол да го вземе, аз се грижа за Джем!
Ботушът на мистър Тейт толкова силно тресна по пода, че в спалнята на мис Моди светна. Светна и у мис Стефани Крауфорд. Атикус и мистър Тейт погледнаха към отсрещната страна на улицата и се спогледаха. Помълчаха.
Когато мистър Тейт заговори отново, гласът му едва се чуваше.
— Мистър Финч, никак не ми е приятно да споря с теб, когато си в подобно състояние. Тази нощ си прекарал такова напрежение, каквото не би пожелал на никого. Не зная как още се държиш на крака, но зная, че за първи път не можеш да сметнеш колко прави две и две, а ние трябва да уредим всичко още тази нощ, защото утре ще бъде късно. В ребрата на Боб Юел стърчи кухненски нож.