Атикус не би могъл да твърди, прибави мистър Тейт, че момче като Джем, и то със счупена ръка, ще има достатъчно сила да се пребори с възрастен мъж и да го убие при пълна тъмнина.
— Хек — прекъсна го ненадейно Атикус, — откъде се взе този сгъваем нож, дето го размахваш пред нас?
— Взех го от един пиян — хладнокръвно излъга мистър Тейт.
Мъчех се да си спомня. Мистър Юел се нахвърли върху мен… след това падна… Джем сигурно е станал. Поне така мислех…
— Хек?
— Казах вече, че го взех от един пиян в града. Юел сигурно е намерил кухненския нож някъде из сметището. Наточил го е и е чакал удобен случай… просто е чакал удобен случай.
Атикус отиде до люлеещия се стол и седна. Ръцете му бяха безсилно отпуснати между колената. Гледаше към пода. Също така бавно се беше движил и онази нощ пред затвора, когато ми се стори, че цяла вечност сгъва вестника и го оставя върху стола.
Мистър Тейт се разхождаше с тежки, но тихи стъпки по верандата.
— Не ти, а аз трябва да взема решение, мистър Финч, само аз. Аз ще взема решение и аз ще нося отговорността. За първи път, ако не си съгласен е мене, не ще можеш нищо да направиш. Ако се опиташ, ще те нарека лъжец в лицето. Твоят син не е намушкал Боб Юел — каза той бавно, — нищо подобно не е имало и ти го знаеш. Той е искал само по-скоро да се прибере със сестра си в къщи.
Мистър Тейт престана да се разхожда. Спря пред Атикус с гръб към нас.
— Аз не съм много добър човек, сър, но съм шерифът на окръга Мейкомб. Целия си живот съм живял в този град и скоро ще бъда на четиридесет и три години. Зная всичко, което се е случило в нашия край още от преди да се родя. Един негър умря напразно и човекът, който е отговорен за това, е мъртъв. Нека този път мъртъвците да погребат мъртъвците си, мистър Финч. Нека мъртъвците да погребат мъртъвците си.
Мистър Тейт се приближи до люлеещия се стол и взе шапката си. Тя лежеше до Атикус. Мистър Тейт приглади косата си назад и нахлупи шапката.
— Никога не съм чувал, че е противозаконно, когато някой гражданин полага всички усилия, за да предотврати престъпление, а той е направил точно това. Може би ще ми кажеш, че е мой дълг да не премълчавам и да разправя историята на целия град. Знаеш ли какво ще стане тогава? Всички дами в Мейкомб, включително и собствената ми жена, ще започнат да се редят пред неговата врата и да му носят сладкиши. Според мен, мистър Финч, да вземеш точно този човек, който е направил голяма услуга и на теб, и на целия град и какъвто си е срамежлив да го извлечеш на показ — такова нещо за мен е грях. Грях и неща да ми тежи на съвестта. Ако беше друг човек, нямаше да е така. Но с него не може, мистър Финч.
С върха на ботуша си мистър Тейт се опитваше да изрови дупка в пода. Подръпна носа си и заразтрива лявата си ръка.
— Аз може да не съм кой знае какво, мистър Финч, но съм шериф на окръга Мейкомб и Боб Юел е паднал върху собствения си нож.
— Лека нощ, сър.
Мистър Тейт слезе от верандата и прекоси двора. Вратата на колата му тропна и той замина.
Атикус дълго седя загледан в пода. Накрая вдигна глава.
— Скаут — каза той, — мистър Юел е паднал на собствения си нож. Можеш ли да го разбереш?
Атикус имаше такъв вид, сякаш се нуждаеше от подкрепа. Изтичах при него, прегърнах го с все сила и го целунах.
— Да, сър, разбирам — успокоих го аз. — Мистър Тейт беше напълно прав.
Атикус се освободи от мене и ме погледна.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами че ако постъпиш другояче, то би било все едно да убиеш присмехулник, нали?
Атикус зарови лице в косата ми и се потърка в нея. Когато стана и прекоси верандата до сенчестата й част, той си беше възвърнал младежката походка. Преди да влезе в къщи, спря пред Бу Редли.
— Благодаря ви за децата си, Артър — каза той.
31
Бу Редли се вдигна на крака и светлината от всекидневната блесна върху челото му. Всяко негово движение бе несигурно, сякаш не беше уверен дали ръцете и краката му ще попаднат, където трябва. Закашля се с ужасната си кашлица и така се разтресе, че отново трябваше да приседне. Ръката му пипнешком намери задния джоб и извади носна кърпа. Той се изкашля в нея, после отри челото си.
Бях толкова привикнала с неговата вечна скритост и не можах да повярвам, че през цялото това време седи до мен. И нито веднъж не беше издал нито звук.
Той пак се изправи на крака. Обърна се към мене и кимна по посока на външната врата.
— Може би ще искате да кажете лека нощ на Джем, мистър Артър? Елате вътре.
Поведох го през хола. До кревата на Джем седеше леля Александра.
— Влезте, Артър — каза тя. — Той още спи. Доктор Рейнолдс му даде силно приспивателно. Джин-Луиза, баща ти във всекидневната ли е?