— Вярно, че е нарушение на закона — отвърна баща ми — и е много лоша постъпка, но когато човек обръща в уиски цялата помощ, която му се дава, децата му вият от глад. Не познавам в окръга нито един фермер, комуто да се досвиди дивечът, убит от техния баща.
— Мистър Юел не бива да върши такива неща…
— Вярно, че не бива, но той никога няма да се поправи. Ти ще упрекнеш ли заради това и децата му?
— Не сър — измърморих аз и направих последен опит: — Но ако продължа да ходя на училище, ние вече никога няма да можем да четем…
— А това силно те огорчава, нали?
— Да, сър.
Когато Атикус погледна надолу към мене, видях на лицето му оня израз, който винаги ме караше да очаквам нещо.
— А ти знаеш ли какво значи компромис? — попита ме той.
— Да се заобикаля законът ли?
— Не, да се постигне споразумение чрез взаимни отстъпки. Ето как става това — продължи той, — ако ти отстъпиш пред необходимостта да ходиш на училище, ние ще продължим да четем всяка вечер, както досега. Съгласна ли си?
— Да, сър!
— Нека считаме споразумението за постигнато, без обикновените формалности — избърза да каже Атикус, като видя, че се готвя да плюя.
Аз отворих предната врата и Атикус добави:
— Между другото, Скаут, по-добре ще бъде да не споменаваш в училище за нашето споразумение.
— Защо?
— Страх ме е, че нашите действия ще бъдат посрещнати със значително неодобрение от по-горните учебни власти.
Джем и аз бяхме свикнали с езика на завещанията и кодексите, които употребяваше баща ни, и винаги имахме право да прекъснем Атикус, за да ни бъде обяснено нещо, което не разбирахме.
— Моля, сър?
— Никога не съм ходил на училище — поясни той, — но ако кажеш на мис Каролайн, че четем всяка вечер, предчувствувам как тя ще се нахвърли срещу мене, а пък аз съвсем не искам да се нахвърля върху мене.
Цялата вечер ние с Джем припадахме от смях, защото Атикус невъзмутимо ни чете един дълъг разказ за някакъв човек, който стоял върху един стълб без причина, и това беше достатъчно, за да вдъхнови Джем да прекара следващата събота в нашата къщичка на дървото. Джем престоя там от закуска до залез слънце и щеше да остане и през нощта, ако Атикус не беше прекъснал снабдителните му линии. По-голямата част от деня аз прекарах в катерене по дървото, изпълнявах негови поръчки, снабдявах го с литература, храна и вода и тъкмо му носех одеяла за през нощта, когато Атикус каза, че ако аз не му обръщам внимание, то Джем ще слезе много скоро. Атикус излезе прав.
4
Следващите ми училищни дни не бяха по-благоприятни от първия. Всъщност, те представляваха един безкраен „Проект“, който постепенно се приемаше „с единодушие“ и за който щатът Алабама изхарчи огромни количества хартия и моливи в благородното си, но безплодно усилие да ме изучи на „Групови действия“. Това, което Джем наричаше „Десетичната система на Дюи“, към края на моята първа учебна година обхвана цялото училище, така че аз не можах да я сравня с други образователни системи. Виждах само това, което бе около мен: Атикус и чичо ми, които бяха учили в къщи, знаеха всичко — или поне, което не знаеше единият, другият го знаеше. Освен това не можех да не забележа, че татко от години биваше избиран в законодателното събрание на щата, без никой да гласува против него, а нямаше и представа за хитроумните методи, необходими, според моите учители, за възпитаването на добрите граждани. Джем беше възпитан наполовина по десетичната система и наполовина по обикновената и изглежда добре се справяше както самостоятелно, така и в група, но Джем не беше сполучлив пример: нямаше такава образователна система, измислена от хората, която да го спре да не чете. А пък аз знаех само каквото бях прочела в списанието „Таим“ и от книгите, които ми попадаха в къщи, но в училище се влачех след образователната система на окръга Мейкомб и през цялото време ми се струваше, че ме мамят с нещо. С какво точно, не знаех, но не можех да повярвам, че щатът е предвидил за мене дванадесет години такава непобедима скука.
През годината моите часове свършваха половин час преди Джем, който трябваше да стои до три часа следобед, тогава аз изтичвах покрай къщата на Редли, колкото мога по-бързо, и не спирах, докато не се намеря в безопасност на нашата веранда. Един следобед, както си тичах така, забелязах нещо, което ме накара да поема дълбоко дъх, да се огледам и да се върна назад.
Там, където свършваше дворът на Редли, растяха два вирджински дъба; корените им се подаваха на страничния път и го правеха неравен. Нещо върху стеблото на едното дърво привлече вниманието ми.