Всеки ден мистър Натан Редли минаваше край нас на път за града, тогава ние застивахме и мълчахме, докато изчезне от погледа ни, а после се чудехме какво ли би ни направил, ако се досетеше за играта ни. Прекъсвахме винаги, щом се появеше някой от съседите, а веднъж видях мисис Моди Аткинсън да ни гледа от другата страна на улицата с неподвижна градинска ножица в ръка.
Един ден дотолкова се бяхме увлекли да играем глава XXV, част II от „Семейството“, че не забелязахме Атикус, който стоеше на тротоара и се удряше по коляното с едно навито на тръба списание. Слънцето показваше пладне.
— На какво играете? — попита той.
— На нищо — отвърна Джем.
— Какво нищо? — настоя Атикус.
— Нищо, сър.
— Я ми дай ножиците — каза Атикус. — Те не са за игра. Да не би случайно вашата игра да има някаква връзка с Редлиевци?
— Не, сър — отвърна Джем и се изчерви.
— Надявам се, че казваш истината — отсече Атикус и влезе в къщи.
— Дж-ем…
— Мълчи! Атикус влезе във всекидневната и може да ни чуе!
Едва когато се намерихме на безопасно разстояние в двора, Дил попита Джем дали ще можем пак да играем.
— Не знам. Атикус не каза, че не можем…
— Джем — казах аз, — струва ми се, че Атикус знае.
— Не, не знае. Ако знаеше, щеше да ни каже.
Аз не бях толкова сигурна като него, но Джем ми каза, че съм момиче, а момичетата винаги си въобразявали и затова хората не ги обичали и ако съм продължавала да се държа като момиче, то можело да вървя и да си намеря друг някой, с когото да играя.
— Добре тогава, карай нататък! Ще видиш какво ще стане!
Появяването на Атикус беше втората причина, поради която не исках да играя вече. Първата причина ми стана ясна още в оня ден, когато се изтъркалях в двора на Редли. Тогава главата ми бучеше, повдигаше ми се, Джем крещеше, но въпреки всичко това чух един съвсем нисък звук, който не бих могла да чуя от тротоара. Вътре в къщата някой се смееше.
5
С течение на времето постоянното ми мърморене омръзна на Джем, както бях сигурна, че ще стане, и за мое облекчение вече не играехме толкова често на Бу Редли. Въпреки това той пак поддържаше, че Атикус не е казал да не играем и затова можем да продължаваме; а пък ако някога Атикус кажеше, че не можем, Джем пак беше измислил как да се изплъзне: щеше да промени имената на действащите лица и тогава никой не можеше да ни обвини.
Дил поддържаше същия план на действие. Изобщо Дил почна да ми дотяга с постоянното си мъкнене подир Джем. В първите дни на лятото ме помоли да се оженя за него и веднага след това го забрави. Загради ме, беляза ме като своя собственост, каза, че аз съм единственото момиче, което ще обича цял живот, после престана да ми обръща внимание. Набих го два пъти, но и това не помогна, а само го сближи още повече с Джем. По цели дни прекарваха заедно в къщичката на дървото, крояха и замисляха нещо и ме викаха само когато им трябваше трети човек. Но за известно време аз стоях настрани от по-щурите им начинания и дори с риск да ме нарекат „момиче“ прекарвах повечето летни вечери с мисис Моди Аткинсън на нейната веранда.
На нас с Джем винаги ни беше позволено да ходим из двора на мисис Моди, стига да не закачаме азалиите и, но нашите отношения с нея не бяха ясно определени. Докато Джем и Дил не ме изключиха от техните планове, тя представляваше за мен една благосклонно настроена съседка.
Според нашето негласно споразумение с мисис Моди, ние можехме да играем по нейната трева, да ядем от гроздето й, без да се катерим по асмата, и да правим експедиции в големия й заден двор. Условията бяха толкова благоприятни, че ние грижливо отбягвахме да говорим с нея, да не би да нарушим деликатното равновесие на нашите отношения. Със своето поведение обаче Джем и Дил се сближиха с мисис Моди.
Мисис Моди не обичаше къщата си: за нея времето, прекарано в къщата, беше загубено време. Тя беше вдовица, жена хамелеон — работеше в мъжки гащеризон и със сламена шапка из лехите на градината си, но в пет часа се изкъпваше и тогава се появяваше на верандата, за да властва над улицата с величествената си красота.
Тя обичаше всичко, което ражда божията земя, дори бурените, с едно изключение. Намереше ли поне един стрък от живовляк в градината си, веднага започваше нещо като втората битка при Марна: мисис Моди се нахвърляше върху него с една тенекиена кутия и поливаше корените му с отрова. Отровата, казваше тя, била много силна и щяла да убие всички ни, ако не се пазим по-настрани.