Представих си как мисис Моди ще се пържи во веки веков в различните протестантски адове и вярата ми в църковните проповеди значително отслабна. Вярно, че езикът й беше остър и че не ходеше по съседите да върши добри дела като мис Стефани Крауфорд. Но човек трябва да е съвсем откачен, за да се довери на мис Стефани, докато ние с Джем имахме пълно доверие в мисис Моди. Тя никога не ни беше обаждала, никога не си играеше с нас на котка и мишка и никак не се интересуваше от частния ни живот. Тя беше наш приятел. Не можех да разбера защо трябва такъв разумен човек да живее под заплахата на вечните мъки.
— Това не е право, мисис Моди. Вие сте най-добрата жена на света.
Мисис Моди се засмя.
— Благодаря ви, госпожице. Работата е там, че тези миячи на крака смятат всяка жена за грешна по начало. Виждаш ли, те разбират библията съвсем буквално.
— И затова ли мистър Артър си стои в къщи, за да не вижда жени ли?
— Нямам представа.
— Не, нищо не разбирам. Струва ми се, че ако мистър Артър иска да отиде в рая, то би трябвало да излиза поне на верандата. Атикус казва, че господ обича хората като себе си…
Мисис Моди престана да се люлее и гласът й стана суров.
— Много си малка, за да го разбереш, но понякога библията в ръцете на един човек е по-страшна, отколкото бутилка уиски в ръцете на… баща ти например.
— Атикус никога не пие уиски! — възмутих се аз. — През целия си живот той не е сложил капка уиски в устата си… А, не, пил е! Каза ми, че веднъж пийнал и не го харесал.
Мисис Моди се разсмя.
— Не исках да кажа това. Мисълта ми беше, че ако Атикус Финч се напие, пак няма да бъде толкова лош, колкото другите хора в най-добрия им вид. Има хора, които са толкова заети да мислят за другия свят, че не могат да се научат да живеят в този, и ако искаш да видиш докъде води това, погледни малко по-надолу в нашата улица!
— Мислите ли, че всичко туй дето го разправят за Б… за мистър Артър е вярно?
— Какво разправят?
Аз й казах.
— Тези приказки са три четвърти измислени от негрите и една четвърт от Стефани Крауфорд — заяви мрачно мисис Моди. — Стефани Крауфорд дори ми каза, че веднъж се събудила посред нощ и го видяла да я гледа през прозореца. Тогава аз я попитах: „А ти какво стори, Стефани, измести ли се, да му направиш място в леглото си?“ Това й затвори устата за известно време.
Бях сигурна, че е така. Гласът на мисис Моди можеше да накара всеки да си затвори устата.
— Не, детето ми — продължи тя. — В този дом цари голяма скръб. Спомням си Артър Редли като момче. Каквото и да разправят за него хората, с мене винаги е говорел много вежливо. Толкова вежливо, колкото умееше.
— Мислите ли, че е луд?
Мисис Моди поклати глава.
— И да не е бил, досега сигурно е полудял. Никога не знаем какво става с хората. Какво става в чуждите къщи, там зад техните затворени врати, какви тайни…
— Атикус никога не се държи с Джем и с мене различно, в къщи и навън — казах аз, защото се чувствувах задължена да защитя баща си.
— Боже мой, детето ми, съвсем не мислех за баща ти! Но щом стана дума, ще ти кажа? Атикус Финч се държи еднакво и на улицата, и у дома си. Искаш ли сега да ти дам малко торта за в къщи?
Исках дори твърде много.
Когато се събудих на следната сутрин, намерих Джем и Дил в задния двор, потънали в оживен разговор. Присъединих се към тях, но както обикновено, те ми казаха да се махам.
— Няма да се махна. Този двор е толкова мой, Джем Финч, колкото и твой. Аз имам толкова право да играя в него, колкото и ти.
Дил и Джем направиха кратко, тайно съвещание.
— Добре, ще останеш, но ще правиш, каквото ти кажем — предупреди ме Дил.
— Я го виж колко важен станал! — казах аз.
— Ако не се закълнеш, че ще правиш, каквото ти кажем, няма да ти разправим нищо — продължи Дил.
— Говориш, като че си пораснал от снощи с десет инча! Добре де, какво има?
— Ще изпратим писмо на Бу Редли — каза Джем спокойно.
— Как?
Опитах се да потисна неволния ужас, който ме обзе. Мисис Моди можеше да си говори — тя беше стара и си стоеше удобно на верандата. А за нас работата беше по-друга.
Джем искаше да закрепи писмото на една въдица и да я прокара през процепа на капаците. Ако се зададеше някой, Дил щеше да даде тревога.
Дил вдигна ръка със сребърния обеден звънец на майка ми.
— Ще мина отстрани на къщата — обясни Джем. — Вчера огледахме мястото от другата страна на улицата и видяхме, че един капак не се затваря добре. Мисля, че ще мога поне да го оставя на перваза…