— Ние не сме се подигравали с него — каза Джем, — ние само…
— Нали точно това правехте?
— Какво, да му се подиграваме ли?
— Не — каза Атикус, — да разигравате историята на живота му пред очите на съседите!
Джем сякаш се изду.
— Не съм казал такова нещо, не съм казал!
Атикус се усмихна сухо.
— Току-що ми го каза. Веднага спрете с тези ваши глупости и тримата.
Джем зяпна към него.
— Нали искаш да станеш юрист? — Устата на баща ни беше подозрително свита, сякаш той се стараеше да не я отпусне.
Джем реши, че е безполезно да увърта, и замълча. Атикус влезе в къщи, да вземе някаква папка, която забравил сутринта, и Джем чак тогава разбра, че е попаднал в най-старата юридическа клопка. Той застана на почетно разстояние от входната врата, дочака Атикус да излезе и да тръгне към града и когато Атикус не можеше вече да го чуе, извика подир него:
— Да, мислех, че искам да стана юрист, но сега вече не съм толкова сигурен.
6
— Добре — каза татко, когато Джем го попита може ли да отидем и да поседим с Дил край езерцето на мис Рейшъл, защото на другия ден Дил заминаваше. — Поздравете го и от мене и му кажете, че другото лято пак ще го чакаме.
Прескочихме ниския зид, който отделяше двора на мис Рейшъл от нашата алея. Джем свирна рязко като птица и в мрака се разнесе отговорът на Дил.
— Няма никакъв вятър — каза Джем. — Погледнете нататък.
Той посочи към изток. Иззад дърветата, в градината на мисис Моди, се надигаше огромната луна.
— От нея сякаш става още по-горещо — прибави той.
— Тази вечер има ли на нея кръст? — попита Дил, без да вдигне поглед. Той свиваше цигара от канап и парче вестник.
— Не, там е само жената. Не пали това нещо, Дил, защото ще усмърдиш целия град.
В Мейкомб се смяташе, че на луната има една жена. Тя седеше пред огледалото и вчесваше косите си.
— Ще ни липсваш, момче — казах аз. — Да идем да видим какво става с мистър Ейвъри, а?
Мистър Ейвъри беше наел стая от другата страна на улицата, у мисис Хенри Лафайет Дюбоуз. Всяка неделя мистър Ейвъри минаваше с дискоса за волни пожертвования; освен това той всяка вечер седеше на верандата до девет часа и кихаше. Веднъж, след залез слънце, ни се удаде щастието да наблюдаваме едно негово действие, което изглежда бе последното от този род, защото никога вече не го видяхме да се повтори. Тъкмо Джем и аз си бяхме тръгнали от мисис Рейшъл, когато Дил ни спря.
— Я, гледайте какво става там!
Той посочи другата страна на улицата. Отначало видяхме само обраслата с глицинии веранда, но се вгледахме по-добре и се оказа, че от листата изскача водна струя, описва дъга и плиска жълтата улична светлина на десетина фута от своя източник; поне на нас така ни се стори. Джем каза, че мистър Ейвъри не улучва точно, а Дил добави, че според него, той пиел по цял галон течности на ден. Последва състезание, за да се определят както относителните разстояния, така и възможните постижения, и аз пак се почувствувах оставена на заден план, защото нямах способности в тази област.
Сега Дил се протегна, прозя се и каза с подозрително безразличие:
— Измислих. Хайде да се разходим.
Тази покана ми се видя съмнителна, в Мейкомб никой не се разхожда без цел.
— Къде, Дил?
Дил кимна в южна посока.
— Дадено — каза Джем и когато взех да протестирам, добави с меден глас: — Ти можеш и да не идваш с нас, ангелче…
— И ти не трябва да отиваш. Не си ли спомняш, че…
Но Джем не обичаше да си спомня предишните поражения: изглежда, че от разговора си с Атикус той беше придобил само някои познания по водене на кръстосан разпит.
— Скаут, няма да вършим нищо лошо, ще отидем до уличната лампа и ще се върнем.
Тръгнахме мълчаливо по тротоара, слушахме как скърцат люлеещите се столове по верандите на съседите и се чуват тихите вечерни гласове на възрастните хора от нашата улица. От време на време чувахме и смеха на мис Стефани Крауфорд.
— Е? — попита Дил.
— Готово — отвърна Джем. — Скаут, ти защо не си отидеш в къщи?
— Какво ще правите?
Дил и Джем възнамеряваха само това: да надзърнат през прозореца с открехнатия капак и да се опитат да видят Бу Редли, а пък ако не съм искала да отида с тях, то можело да се прибера направо в къщи и да си държа цапнатата уста затворена, това било положението.