— Че защо, по дяволите, чакахте чак до тази вечер?
Защото нощно време никой не можел да ги види, защото Атикус сега се бил зачел толкова дълбоко, че нямало да усети и настъпването на второто пришествие, защото, ако Бу Редли ги убиел, щели да изтърват училищните занятия, а не ваканцията, и защото по-лесно било да се види в тъмната къща, когато е тъмно, отколкото през деня, не ми ли било ясно?
— Но, Джем, моля ти се…
— Скаут, за последен път ти казвам, или си затваряй човката, или се прибирай в къщи — ей, боже мои, всеки ден все повече заприличваш на момиче.
След тези думи не ми оставаше никакъв избор, освен да се присъединя към тях. Решихме, че е най-добре да се промъкнем под високата телена ограда в задната част на Редлиевия двор — така беше по-малко вероятно да ни видят. Зад оградата имаше широка градина и дървена малка барака.
Джем повдигна най-долния тел и направи знак на Дил да се провре отдолу. Аз го последвах и държах тела да се провре и Джем. Той едва се промъкна.
— Не вдигайте, шум — пошепна Джем. — И да не се вмъкнете в някоя леха със зелки, че ще събудите и умрелите!
Като мислех за това, аз се придвижвах със скорост от една крачка в минута. Тръгнах по-бързо, когато видях далече пред себе си Джем да ни маха в лунната светлина. Стигнахме портичката, която делеше градината от задния двор. Джем я докосна. Портичката изскърца.
— Плюй отгоре й — прошепна Дил.
— Добре ни нареди, Джем — измърморих аз. — Мъчно ще се измъкнем оттук.
— Шт! Плюй отгоре й, Скаут.
Плюхме, докато не ни остана плюнка в устата, и Джем бавно отвори портичката. Повдигна я и я облегна на оградата. Бяхме в задното дворче.
От задната страна къщата на Редли изглеждаше още по-неприветлива: по цялата й дължина се простираше запусната веранда; имаше две врати, а между вратите два тъмни прозореца. От едната страна покривът се подпираше не на колона, а на обикновена греда. В един ъгъл на верандата имаше ниска печка; над нея висеше окачалка за дрехи и нейното огледало блестеше призрачно в лунните лъчи.
— Уф! — тихо изохка Джем и вдигна крак.
— Какво има?
— Кокошки — прошепна едва чуто той.
Дил изохка пред нас и това отново потвърди необходимостта да се пазим от неизвестното, което можеше да ни нападне отвсякъде. Пропълзяхме отстрани, до прозореца с увисналия капак. Первазът беше няколко инча по-висок от Джем.
— Сега ще те повдигна — прошепна той на Дил. — Не, почакай.
Джем хвана лявата си китка и моята дясна китка, а пък аз хванах моята лява китка и дясната китка на Джем, наведохме се и Дил седна върху „столчето“. Повдигнахме го и той се хвана за перваза.
— Побързай — изшептя Джем. — Не можем да те удържим дълго.
Дил ме ощипа по рамото и ние го свалихме на земята.
— Какво видя?
— Нищо. Има завеси. Но някъде свети.
— Хайде да се махаме оттук — едва чуто каза Джем. — Да минем отново отзад! Шт! — предупреди ме той, когато поисках да му възразя.
— Да опитаме задния прозорец.
— Дил, недейте! — казах аз.
Дил спря и пусна Джем да мине пръв напред. Джем стъпи върху най-долното стъпало и то изскърца. Той замря и след това постепенно се отпусна с цялата си тежест. Стъпалото мълчеше. Джем прескочи две стъпала, сложи крак на верандата, повдигна се и едва не загуби равновесие. Оправи се и се отпусна на колене. Пропълзя до прозореца, вдигна глава и погледна.
И тогава аз видях сянката. Беше сянка на мъж с шапка на главата. Отначало я помислих за дърво, но нямаше никакъв вятър, а и стъблата на дърветата не се разхождаха. Задната веранда беше окъпана в лунна светлина и сянката, съвсем откроена, мина през светлината към Джем.
След мен я видя Дил и закри лице с длани.
Когато тя падна върху Джем, Джем също я видя. Той вдигна ръце над главата си и замря.
Сянката спря на фут зад Джем. Вдигна ръце, отпусна ги и застана неподвижна. След това се извърна, отдалечи се, мина по верандата и зави зад къщата по същия път, от който беше дошла.
Джем скочи от верандата и се втурна към нас. Той отвори портичката, избута ни с Дил напред и ни подгони между две лехи шумящи зелки. На половината път аз се спънах и точно тогава един пушечен изстрел разтърси квартала.
Дил и Джем се хвърлиха по корем до мене. Джем прошепна на пресекулки:
— Оградата… към училището!… Бързай, Скаут!
Джем повдигна най-долния тел; Дил и аз се изтърколихме под него и бяхме преполовили пътя до сянката на самотния дъб в училищния двор, когато видяхме, че Джем не е с нас. Изтичахме обратно и го намерихме. Мъчеше се да си свали панталоните, за да се промъкне. Той изтича към дъба по долни гащи.
Стигнахме под закрилата на дъба и там изпаднахме във вцепенение, но мозъкът на Джем продължаваше да работи нормално.