— Трябва да се върнем в къщи, защото ще забележат, че ни няма.
Изтичахме през училищния двор, провряхме се под оградата откъм Еленовата ливада, прехвърлихме се през стобора и се намерихме до задния вход на нашата къща; едва тогава Джем ни позволи да си починем.
Почакахме да се успокои дишането ни и с най-невинен вид тръгнахме към предния двор. Погледнахме надолу по улицата — пред портата на Редли видяхме купчина хора.
— Най-добре ще бъде и ние да отидем там — каза Джем. — Ако не се явим, ще им се види съмнително.
Мистър Натан Редли стоеше в двора до вратата и държеше отворена ловджийска пушка. Атикус стоеше до мисис Моди и мис Стефани Крауфорд. Мисис Рейшъл и мистър Ейвъри бяха наблизо. Никой не видя, че идваме.
Тихичко се приближихме до мисис Моди; тя се огледа.
— Къде бяхте, не чухте ли врявата?
— Какво се е случило? — попита Джем.
— Мистър Редли стрелял по един негър в градината си.
— Улучил ли го е?
— Не — каза мис Стефани. — Стрелял във въздуха. Изплашил го, та чак побелял. Казва, че ако някой види сега бял негър, да знае, че е същият. Каза, че е напълнил другата цев и при следващия шум, който чуе в градината, няма да се цели във въздуха, та ако ще да е куче, негър или… Джем Финч!
— Какво има, госпожице? — попита Джем.
Заговори Атикус:
— Къде ти са панталоните, сине?
— Панталоните ли, сър?
— Да, да. Панталоните.
Нямаше какво да се каже. В този миг Джем стоеше пред хората по долни гащи. Въздъхна тежко.
— Хм… мистър Финч!
В светлината на уличната лампа видях как Дил се готви да излъже: очите му се разшириха, а пълничкото му, ангелско лице стана още по-кръгло.
— Какво има, Дил? — попита Атикус.
— Хм… аз спечелих неговите панталони — отвърна той мъгливо.
— Как тъй си ги спечелил?
Дил се почеса по врата. После прекара ръка по челото си.
— Играехме покер на разсъбличане, ей там, край рибника.
Джем и аз се поуспокоихме. Съседите явно бяха доволни: всички се вкамениха. Но как се играеше покер на разсъбличане? Не можахме да разберем, защото мисис Рейшъл наду глас като градска сирена.
— Б-о-о-о-жичко, Дил Харис! Да играеш комар при моя рибник? Ще те науча аз как се играе покер на разсъбличане!
Атикус спаси Дил от незабавно разкъсване.
— Една минутка, мисис Рейшъл — каза той. — Никога досега не съм чувал, че правят подобно нещо. На карти ли играхте?
Джем се втурна със затворени очи в подкрепа на Дил:
— Не, сър, на клечки.
Възхитих се от брат си. Клечките бяха опасни наистина, но картите бяха сигурна гибел.
— Джем и Скаут — обърна се към нас Атикус, — не искам да чувам повече за никакъв покер. Джем, върви с Дил да си вземеш панталоните. Двамата се разберете помежду си.
— Не се безпокой, Дил — каза Джем, когато тръгнахме по тротоара, — нищо няма да ти направи. Атикус ще я разубеди. Бързо го измисли, момче. Слушай… чуваш ли ги?
Спряхме и чухме гласа на Атикус.
— … нищо сериозно… всички деца минават по този път, мисис Рейшъл…
Дил се успокои, обаче ние с Джем — не. Пред Джем стоеше задачата да намери до сутринта някакви панталони.
— Ще ти дам едни мои панталони — предложи Дил, щом стигнахме пред стъпалата на къщата на мисис Рейшъл. Джем каза, че не можел да влезе в тях, но въпреки това му благодари. Сбогувахме се и Дил си влезе в къщи. После явно си спомни, че е сгоден за мене, защото изтича обратно и бързо ме целуна пред очите на Джем.
— И да ми пишете, чувате ли? — изрева той след нас. Дори и панталоните на Джем да бяха благополучно в стаята му, ние пак нямаше да спим спокойно. Всеки нощен звук, който стигаше до походното ми легло на задната веранда, се увеличаваше поне три пъти; всяка стъпка по чакъла беше на Бу Редли, тръгнал да си отмъщава, всеки негърски смях в нощта беше самият Бу Редли, който се разхождаше свободно и идеше да ни търси; насекомите, които се блъскаха в мрежата, бяха безумните пръсти на Бу Редли, протегнати, за да я разкъсат; платаните бяха зли и като живи се надвесваха над нас. Дълго прекарах между бдение и сън, докато чух Джем да шепне:
— Спиш ли, Триочке?
— Да не си полудял?
— Шт! Атикус загаси лампата.
В слабата светлина на луната, която вече залязваше, видях как Джем спусна крак от кревата си.
— Отивам да ги търся — каза той.
Аз седнах в кревата.
— Не може. Няма да те пусна.
Джем намъкваше ризата си.
— Налага се.
— Опитай само и веднага ще събудя Атикус.
— Опитай само и веднага ще те удуша. Дръпнах го до мене на кревата. Помъчих се да го вразумя.
— Мистър Натан ще ги намери утре сутринта, Джем. Той знае, че ти си ги загубил. Ще ги покаже на Атикус и ще стане доста горещо. Но това ще бъде всичко. Хайде, лягай.