— Върху оградата?…
— И нещо друго… — Джем говореше с безизразен глас. — Ще ти покажа, като се приберем. Бяха зашити. Не както шият жените, а както бих ги зашил аз. Съвсем накриво. Сякаш…
— … някой е знаел, че ще се върнеш да ги търсиш.
Джем потръпна.
— Сякаш някой е отгатнал мислите ми… сякаш някой е знаел какво ще направя. Може ли някой да знае как ще постъпя, ако не ме познава, а, Скаут?
Въпросът на Джем беше по-скоро молба. Успокоих го.
— Никой не може да знае какво ще направиш, ако не живее заедно с тебе, дори аз понякога не съм сигурна.
Минавахме покрай нашето дърво. В дупката лежеше кълбо сив канап.
— Не го вземай, Джем — казах аз. — Това явно е нечие скривалище.
— Не вярвам, Скаут.
— Така е. Някой като Уолтър Кънингам идва всяко междучасие и си крие нещата, а ние минаваме след него и му ги вземаме. Слушай, хайде да го оставим и да почакаме няколко дена. Ако все още е там, ще го вземем, съгласен ли си?
— Добре, може би имаш право — отвърна Джем. — Може да е на някое малко дете и то да си крие нещата от големите. Забелязала ли си, че намираме неща, само когато ходим на училище?
— Да — казах аз, — но ние никога не минаваме оттук през лятото.
Прибрахме се в къщи. На следващата сутрин канапът си седеше на същото място. На третия ден не беше мръднал и Джем го прибра в джоба си. Оттогава всичко, което намирахме в дупката, приемахме като наша собственост.
Вторият клас беше тъп и мрачен, но Джем ме уверяваше, че всяка година училището ставало все по-интересно; той бил започнал по същия начин и едва в шести клас се научавало нещо по-ценно. Изглежда, че шестият клас му хареса от самото начало: той прекара кратък египетски период, който ме учуди — опитваше се да върви като плоско изображение, с една ръка, прилепена на гърдите, а другата отзад, слагаше крак зад крак — заявяваше, че така ходели египтяните. Казах му, че ако са ходели така, не виждам как са могли да вършат нещо, но Джем ми отговори, че те били постигнали много повече от американците, били изнамерили тоалетната хартия и вечното балсамиране и ме попита къде щяхме да бъдем днес, ако не ги били изнамерили? По този повод Атикус ме посъветва да не си служа с епитети, а да приемам фактите.
В Южна Алабама годишните времена не са строго разделени, лятото прелива в есента, а понякога след есента изобщо няма зима — постепенно настъпват пролетни дни и те отново се стопяват в лятото. Тази есен беше продължителна и топла, не стана достатъчно студено дори за сако. През един топъл октомврийски следобед ние с Джем вървяхме по пътя си, когато нашата дупка отново ни спря. Този път в нея имаше нещо бяло.
Джем предостави честта на мене и аз извадих две малки фигурки, изрязани от сапун. Едната изобразяваше момче, а на другата имаше някакво грубо подобие на рокля.
Преди да си спомня, че в същност магията е суеверие, изпищях и ги захвърлих. Джем се наведе и ги грабна.
— Какво ти става? — викна той. Избърса фигурките от червения прах. — Хубави са — каза той. — Никога не съм виждал толкова хубави фигурки.
Подаде ми ги. Бяха почти съвършени миниатюри на две деца. Момчето беше с къси панталони и кичур сапунена коса падаше до веждите му. Погледнах към Джем. От пътя на правата му коса се спускаше кестеняв кичур. Досега не го бях забелязала.
Джем вдигна очи от женската кукличка и ме погледна. Женската кукличка имаше букла. И аз имах.
— Това сме ние — каза той.
— Кой мислиш, че ги е направил?
— Познаваме ли някой наоколо, който да може да ги издяла? — попита Джем.
— Мистър Ейвъри.
— Мистър Ейвъри само дяла, а пък аз имам предвид някого, който изрязва фигурки.
Мистър Ейвъри обработваше по една цепеница седмично; издялкваше от нея една клечка за зъби и започваше да я дъвче.
— И гаджето на мис Стефани Крауфорд — допълних аз.
— Той е скулптор, вярно, само че живее извън града. Няма кога да ни обърне достатъчно внимание.
— Може би, като седи на нейната веранда, да гледа нас, а не мис Стефани. Ако бях на негово място, и аз щях да правя така.
Джем се втренчи толкова дълго в мен, че го попитах какво има, но той ми отговори само: „Нищо, Скаут“. Прибрахме се в къщи и Джем сложи фигурките в кутията си.
Не минаха и две седмици, и ние намерихме цяло пакетче с дъвки; насладихме им се, а Джем съвсем забрави, че всичко, свързано с двора на Редли, е отровно.
На другата седмица открихме в дупката един потъмнял медал. Джем го показа на Атикус и той каза, че бил медал за добър правопис; още преди ние да се родим, в училищата на окръга Мейкомб се провеждали състезания за добър правопис, на победителите давали медали. Атикус каза, че сигурно някой го е загубил и се осведоми дали сме питали съседите. Аз понечих да кажа къде сме го намерили, но Джем ме срита. Той попита Атикус дали помни кой е спечелил такъв медал и Атикус каза, че не помни.